След секунди Мат Залески вече бързаше към местопроизшествието, а отвън се разнесе вой на приближаващи се сирени.
Чистачът, който беше открил сгърчените тела на двамата касиери и Франк Паркланд, прояви съобразителност и веднага телефонира в полицията. В момента, в който Мат Залески дочу виковете на насъбраните се хора, към местопроизшествието вече се бяха отправили линейката на „Бърза помощ“, заводската охрана и градската полиция.
Все пак той стигна до стаичката на чистачите преди тях. Докато си пробиваше път между тълпата възбудени хора, очите му за миг зърнаха сгърченото на пода тяло на Франк Паркланд, с когото сe бе разделил преди около час и половина, след приключване на производственото съвещание. Очите на Паркланд бяха затворени, а лицето му или по-скоро онази негова част, която не беше залята от стичащата се между косите му кръв, имаше сивопепеляв цвят.
Един от административните служители на нощната смяна, който беше дотичал с очевидно безполезна за случая аптечка, беше сложил главата на Паркланд в скута си и измерваше пулса му След миг вдигна глава и срещна погледа на Мат:
— Мисля, че е жив, мистър Залески. Единият от другите двама — също. Само не зная колко ще издържат…
В този момент пристигнаха хората от охраната и от „Бърза помощ“, които незабавно пoexa нещата в свои ръце. Малко по-късно към тях се присъединиха и полицейските служители от района — първо униформените, а после и детективи в цивилно облекло.
За Мат вече нямаше работа тук, но той не можеше да си тръгне, защото заводът бе плътно блокиран от кордон полицейски коли. Очевидно полицията беше на мнение, че грабителите убийци (междувременно се потвърди, че единият от тримата нападнати действително е мъртъв) все още се намират на заводска територия.
Не след дълго Мат се върна в своя кабинет на мецанина и тежко се отпусна на стола. Не беше способен да предприеме каквото и да било.
Беше дълбоко разтърсен от вида на тежко ранения Франк Паркланд. Както и от ножа, стръчащ от тялото на човека с индианските черти. Мъртвия той все пак не познаваше, но с Паркланд бяха приятели. Въпреки че заместник-директорът и майсторът често имаха конфликти, а преди около година бяха стигнали и до открит скандал, разприте им се дължаха единствено на напрегнатата работа. При нормални условия те се уважаваха и не криеха взаимната си симпатия.
Защо всичко това се случи на него, на добрия човек, запита се Мат. В завода беше пълно с хора, към които, ако изпаднат в подобно положение, той би изпитвал далеч по-малко съчувствие.
Изведнъж усети, че въздухът не му достига, а в гърдите му се надига някаква заплашителна вибрация — сякаш вътре някаква птица размахва криле и се опитва да излети навън. Изплаши се и лицето му се покри с едри капки пот. Това чувство той познаваше добре. Преди много години, на борда на своя самолет Б-17-Ф високо над европейската земя сред разцъфващите смъртоносни цветя на немските зенит-ки, той неведнъж го беше изпитвал и отлично знаеше какво представлява то. Страх от смъртта!
Усети, че с него става нещо сериозно и се нуждае от помощ. Някак отдалеч, сякаш ставаше въпрос за друг човек, той започна да размишлява: сега ще вдигне телефона и човекът отсреща незабавно ще извика Барбара — ще й предаде, че баща й иска да разговаря с нея. В момента не знаеше точно какво ще й каже, но беше сигурен, че когато я види, думите ще дойдат сами.
Когато най-после реши да вземе слушалката, откри, че не може да се помръдне. Нещо странно ставаше с тялото му. Цялата му дясна страна беше напълно безчувствена, сякаш кракът и ръката му бяха изчезнали без следа. Направи опит да извика, но за свое голямо учудване и разочарование не успя да направи дори и това. Опита пак, но от гърлото му отново не излезе никакъв звук.
Точно в този миг в съзнанието му внезапно изплуваха — ясни и подредени — думите, които искаше да каже на Барбара: въпреки недоразуменията помежду им тя си остава негова дъщеря и той я обича така, както някога беше обичал нейната майка — жената, на която Барбара толкова много приличаше… Искаше да й каже още, че ако намерят начин за помирение, той ще направи опит да проявява по-голямо разбиране към нея и нейните приятели.
Изведнъж Мат усети, че в лявата страна на тялото му все пак мъждука искрица живот. Реши да се изправи, като се опре само на лявата си ръка, но тялото отказа да му се подчини и той се плъзна на пода между писалището и въртящия се стол. Така го намериха малко по-късно — в пълно съзнание и с широко отворени очи, в които се четеше мъка от собственото му безсилие да произнесе онези слова, които неудържимо напираха на устните му.