После, за втори път през тази нощ, в завода пристигна колата на „Бърза помощ“.
— Вие, разбира се, знаете, че баща ви е имал и друг удар преди този — обърна се към Барбара лекарят от болницата „Форд“ на следващия ден.
— Едва днес го научих — отвърна тя. — Не ми беше казвал нищо.
Сутринта една от секретарките в завода — мисис Айнфелд — съкрушено й призна, че преди няколко седмици Мат Залески е имал пристъп и тя го отвела у дома със собствената си кола. Но той я помолил да не казва на никого и тя го послушала.
— Взети заедно, двата случая напълно се вместват в класическата схема — каза лекарят, специалист кардиолог с почти оплешивяла глава и жълтеникаво лице. Едното му око играеше в нервен тик и Барбара си помисли, че изглежда уморен както повечето жители на Детройт.
— Щеше ли нещо да се промени, ако баща ми не беше скрил за първия си пристъп? — попита тя.
— Кой знае — сви рамене специалистът. — Щеше да получи някакви лекарства, но крайният резултат спокойно можеше да е същият. Впрочем сега това няма значение…
Разговаряха в коридора, който водеше към реанимационното отделение на болницата. През остъклената врата тя можеше да види баща си на едно от четирите легла в стаята. Червен гумен маркуч водеше от устата му до разположения наблизо апарат за изкуствено дишане, боядисан в мръснозеленикав цвят. С равномерно бръмчене апаратът дишаше вместо него. Очите на Мат Залески бяха отворени. Лекарят й обясни, че сега е под упойка, но впоследствие сигурно ще бъде в състояние да вижда и чува, а Барбара се запита дали баща й усеща присъствието на младата негърка на съседното легло, която също се бореше със смъртта.
— Вероятно някога в миналото баща ви е получил увреждане на сърдечните клапи — продължаваше лекарят. — При първия лек удар парченце тъкан се е откъснало от сърцето и е проникнало в дясното мозъчно полукълбо — онова, което контролира движенията на лявата половина от тялото.
Колко безстрастно, звучи всичко това, помисли си Барбара. Сякаш описва някаква механична операция, а не внезапното рухване на едно човешко същество.
— След този първи удар баща ви се е възстановил само видимо — добави кардиологът. — Това не е било истинско оздравяване. Нарушени са били защитните функции на организма и затова вчерашният удар в лявото полукълбо на мозъка има толкова тежки последици.
Снощи я намериха у Брет, за да й кажат, че баща й е получил инсулт и се намира в болницата. Брет я докара дотук, но остана да чака отвън.
— Ще дойда, ако имаш нужда от мен — стисна съчувствено ръката й той. — Но твоят старец не ме обича и едва ли ще промени отношението си към мен само защото се е разболял. Може би ще се разстрои, ако ни види заедно.
На път за болницата Барбара изпита остро чувство на вина. Запита се дали, напускайки дома си, тя не бе допринесла за това, което се случи на баща й. Внимателното отношение на Брет, за което тя, му беше дълбоко благодарна, само подчертаваше трагичността на собственото й положение — най-скъпите й на този свят същества не могат да намерят общ език помежду си! Безспорно, ако нещата бъдат подложени на внимателен анализ, виновен за това положение е баща й, но въпреки това тя съжали, че беше престанала да му се обажда. А на няколко пъти много й се искаше да го стори!
Снощи й разрешиха само кратко свиждане, по време на което един млад ординатор й каза:
— В момента той не може да контактува с вас, но прекрасно знае, че сте тук.
Останала без дъх, тя тихичко зашепна всички онези думи, на които Мат без съмнение би се зарадвал, ако можеше да ги чуе: че съжалява за неговата болест, че ще бъде наблизо и често ще го посещава в болницата. Очите й не се отделяха от неговите. Нищо в неподвижния му поглед не подсказваше, че той разбира словата й, но тя изпита усещането, че у него се надига някакво напрежение — сякаш искаше нещо да й каже… Дали пък не беше й се сторило?
— Какви са шансовете на баща ми? — обърна се тя към кардиолога.
— За оздравяване ли? — изпитателно я погледна той.
— Да. И моля да бъдете напълно откровен. Искам да зная истинското състояние на нещата.
— Някои хора не искат…
— Аз обаче искам!
Кардиологът въздъхна и тихо започна:
— Шансовете на баща ви за пълно оздравяване са равни на нула. По мое мнение той ще остане парализиран за цял живот, с напълно неподвижна дясна част на тялото и тотална загуба на говора.
Настъпи мълчание. След няколко секунди Барбара промълви:
— Бих искала да седна, ако не възразявате.
— Разбира се. — Лекарят внимателно я поведе към близкия стол. — Това е жесток удар за вас. Мога да ви дам успокоително, ако желаете.