Отначало Ерика гледаше безучастно, но после бавно проумя какво става наоколо. Естествено, радостта на хората й беше напълно обяснима, защото дори и тя проследи последните минути на състезанието с неподправен интерес въпреки състоянието си. Но това сега! Това безумие, това лекомислие и пълна забрава?!
В съзнанието й изплува вчерашният ден с цялата му мъка и безнадеждност, с високата цена, която всички тези тук бяха платили — цена, която вече беше забравена! А разкъсаното тяло на Пиер още не беше стигнало до вечното си жилище!
Победиш ли в неделя — ще продаваш добре в понеделник!
— И това е всичко, което ви интересува! Така ли? — с леден глас произнесе тя.
Тишината не настъпи изведнъж. Но гласът на Ерика беше по-силен от гласовете на стоящите до нея и те млъкнаха. Тогава тя отново зададе въпроса си:
— Това ли е всичко, което ви вълнува?
Този път всички я чуха. В ложата се възцари тишина Няколко секунди по-късно някой попита:
— Но какво лошо има в това?
Ерика не очакваше реакция. Беше се обадила импулсивно, без да се интересува от околните. Понечи да се оттегли и да спести неудобството на Адам, но после изведнъж я обхвана неудържима ярост. Ярост срещу Детройт, срещу неговите нрави, които най-ясно се проявиха именно тук, в тази ложа. Ярост срещу всичко, което този град направи с нея и Адам. Не, тя няма да позволи на системата да я превърне в стандартно чучело, в послушна и самодоволна съпруга на добре платен чиновник!
„Какво лошо има в това“, беше запитал някой.
— Лошо е, защото не живеете… не живеем… за нищо друго на този свят. Освен за коли, продажби и победи — отвърна тя. — Ако не през цялото време, то поне в по-голямата му част. Забравяте всичко останало — например факта, че вчера тук загина човек! Всички познавахме този човек… Ето колко много държите на победите… „Победиш ли в неделя…“ А онзи човек умря в събота! Но това беше вчера и вече е забравен! — Гласът й изтъня и тя млъкна.
Почувствува, че Адам внимателно я наблюдава. Но за нейна изненада в погледа му нямаше неодобрение, а дори напротив — ъгълчетата на устата му бяха леко свити, сякаш се готвеше да се усмихне.
Той чу всяка нейна дума. Изпита усещането, че слухът му внезапно се е изострил и долавя всички странични звуци — рева на последните финиширащи коли, поздравленията към шампиона Онпати, който се готвеше да започне почетната си обиколка. Видя, че Хюб Хюитсън се мръщи, а останалите се чудят къде да дянат очите си.
Помисли да се намеси. Защото, обективно погледнато, колкото и истина да имаше в думите на Ерика, тя съвсем не беше избрала подходящия момент за тях. А за настроението на Хюб Хюитсън не може да не се държи сметка! Изведнъж, само миг преди да проговори, откри, че пет пари не дава за настроението на своя шеф! Да върви по дяволите! А с него и всички останали! Чувствуваше само едно — в този момент обича Ерика повече от всякога!
— Адам — обади се със завидно спокойствие първият вицепрезидент. — Смятам, че ще е най-добре, ако отведеш жена си.
Адам кимна. Така ще е най-добре и за самата Ерика.
— А защо трябва да я отведе?
Като по команда главите на всички се извърнаха към дъното на ложата, откъдето дойде въпросът. Все още с плетката си в ръце, Катрин Хюитсън се беше изправила между редовете и ги гледаше със сурово стиснати устни.
— Защо? — повтори тя. — Защото Ерика каза онова, което исках да кажа и аз, но не ми стигаше кураж? Защото изрази с думи чувствата на всяка присъствуваща тук жена? Защото за наш срам чакахме да го направи най-младата измежду нас? — Тя бавно огледа групичката пред себе си и презрително процеди: — Мъже!
Изведнъж Ерика усети, че всички жени в ложата я гледат. Но в погледите им нямаше и следа от враждебност или смущение. След като бяха паднали задръжките, всички я гледаха с открито одобрение.
— Хюбърт! — разнесе се повелителният глас на Катрин Хюитсън.
В компанията към Хюб Хюитсън, се отнасяха като към престолонаследник, а често и той самият се държеше като такъв. Но в очите на жена си той явно беше просто съпруг, който знае задълженията си и умее да се подчинява. От лицето му изчезна намръщеното изражение и той кимна с глава. После пристъпи към Ерика и взе ръцете й.
— Скъпа моя! — разнесе се из цялата ложа плътният му глас. — Понякога, от възбуда или припряност… или бог знае защо, ние забравяме за някои прости, но важни неща. И имаме нужда някой да ни напомни за пропуските. Благодаря ви, че сте тук и извършихте точно това!