Тя му го продиктува.
— Сега затвори. След малко аз ще ти се обадя.
Ерика постави слушалката и нервно зачака. Не знаеше дали трябва да отговори, когато се позвъни. Но отговори още при първото позвъняване.
— Здрасти, маце!
— Здравей.
— Специалните разговори ги провеждам по специални телефони, нали разбираш?
— Разбирам.
— Отдавна не сме се виждали.
— Наистина.
Пауза.
— И как така се сети за мен, маце?
— Ами… помислих си, че можем да се видим…
— За какво?
— Да пием по нещо, може би…
— Последния път пихме, не помниш ли? Цял следобед киснахме в онзи скапан бар „Куинсуей Ин“!
— Зная, но…
— И предишния път пак правихме същото…
— Но нали тогава се запознахме!
— Истина е! Няма нужда да, ми напомняш… Спазвам правилата и зная, че първия път си е изцяло за мадамата… Не възразявам. Но при втората среща един мъж очаква нещо повече от това да виси цял следобед из кръчмите и да си запълва времето с празни лафове. Ето защо те питам, какво имаш предвид сега?
— Мислех си… ако можем да поговорим, ще ти обясня…
— Няма да стане!
Ръката й със слушалката отмаля. Какво прави тя, господи! Защо изобщо разговаря с този тип? Няма ли други мъже?… А къде са те?
Мембраната в ръката й затрептя.
— Там ли си още, маце?
Тя долепи слушалката до ухото си.
— Да, тук съм.
— Слушай, ще те питам нещо… Май искаш да си легнем, а?
В очите й бликнаха сълзи на унижение и отвращение от самата себе си.
— Да — отвърна тя. — Точно това искам!
— Сигурна ли си?
Велики боже! Клетвена декларация ли иска тоя?! Дали и други жени се отчайват дотолкова, че да преглъщат подобни унижения?… Вероятно има и такива…
— Сигурна съм — едва чуто проговори тя.
— Чудесно, бебчо! Какво ще кажеш, ако се мушнем в легълцето идущата сряда?
— Мислех си, че може по-скоро…
Идущата сряда беше след цяла седмица.
— Съжалявам, маце, но няма начин. След един час тръгвам за Кливланд… В командировка за пет дни. — Гласът отсреща се изкикоти: — Трябва да зарадвам и кукличките на Охайо, нали?
Ерика се насили да отвърне на смеха:
— Ти май доста си похойкваш!
— Направо ще се сбъркаш, ако взема да ти разправям!
„Положително — помисли си тя. — Едва ли вече нещо ще може да му учуди.“
— Ще ти се обадя веднага след като се върна. — Нова пауза, после: — Ще бъдеш ли в ред идущата сряда? Знаеш какво имам предвид…
Търпението на Ерика се изчерпа и тя рязко отвърна:
— Разбира се, че зная! Нима ме мислиш за толкова тъпа?
— Ще се изненадаш, ако ти кажа колко много мацета изобщо не мислят по този въпрос!
Наблюдаваше цялата сцена отстрани с една далечна част на съзнанието си. Дали тоя тип някога се е опитвал да достави удоволствие на жената до себе си, вместо да я прави на парцал?…
— Трябва да бягам, бебчо! Обратно в солните рудници! Нали знаеш — нов ден, нов долар!
— Довиждане — каза Ерика.
— Чао.
Тя остави слушалката и скри лице в ръцете си. Плака, докато дългите й чувствителни пръсти подгизнаха от горчивите сълзи.
По-късно, вече в банята, където се опита да прикрие с помощта на водата и грима пораженията от дългия плач, тя изведнъж си помисли: „Трябва да има изход от това положение! Просто трябва!“ Не е необходимо да чака цяла седмица. Изходът е в ръцете на Адам, макар че той никога няма да го узнае. Ако в една от следващите седем нощи той я пожелае така, както може и трябва всеки съпруг, тя ще се успокои, ще забрави унизителната одевешна уговорка и ще съумее някак си да постави под контрол желанията на своето тяло. Винаги е искала да обича и да бъде обичана, да бъде нужна някому. А тя все още обичаше Адам. Затвори очи и си припомни началото — тогава, когато той също я обичаше и имаше нужда от нея…
Ще му помогне, реши Ерика. Довечера, а ако трябва и всички останали вечери, тя ще бъде неудържимо привлекателна, с измити ухайни коси, с дискретния мирис на мускусов парфюм, който, казват, събуждал мъжките страсти, ще облече най-съблазнителната си нощница… Стоп! Трябва да си купи нова нощница! Още днес, още тази сутрин, сега! Ще я купи в Бърмингам!
Тя припряно започна да се облича.
Глава четвърта
В ранния утринен час елегантната постройка от сив гранит, в която се помещаваше главното управление на компанията и която спокойно би могла да бъде взета за сграда на щатското правителство, все още беше тиха. С остър завой, от който гумите изсвистяха, Адам Трентън вкара кремавата си спортна кола в подземния паркинг и я закова на мястото, запазено за висшите служители. Измъкна източената си фигура иззад кормилото, без да прибира ключовете. Върху блестящата повърхност на колата личаха следите от снощния проливен дъжд, но както всеки ден, така и днес тя щеше да бъде измита, заредена с бензин и основно прегледана.