Но Уингейт чувствуваше, че независимо от последиците няма да направи това. Поне не без съвета на някого, на когото може да се довери Изведнъж името на човека, който му трябваше, само изплува в съзнанието му: Брет Делъсантоу.
След първата им среща през ноември Ленард Уингейт, Брет и Барбара Залески станаха приятели. С течение на времето Уингейт започна да изпитва неприкрито възхищение от ума и таланта на младия дизайнер, откривайки, че под привидната си несериозност младежът е просто роден мъдрец със здрав разум и чисто състрадание към хората. Точно от неговото мнение се нуждае в момента. Още повече, че той познава лично Роли Найт — нали се бяха срещали по времето на снимките на „Автомобилният град“?
Ще му позвъни и ще се срещне с него още тази вечер, реши Уингейт.
Междувременно, незабелязана от никого, Мей-Лу се беше прибрала. Уингейт не можеше да определи колко е чула и колко е разбрала от историята на Роли, но това вече нямаше значение.
— Заключва ли се? — попита я той и махна по посока на входната врата.
— Да — кимна тя.
— Сега излизам, но скоро ще се върна — обърна се и към двамата той — След мен ще заключите и няма да отваряте на никого. Когато се върна, аз ще ви се обадя. Ще ме познаете по гласа. Ясно ли е?
— Да, мистър. — Очите на Мей-Лу срещнаха неговите. Колко е мъничка, слаба и невзрачна, помисли си той на излизане. Но въпреки това от нея се излъчва сила.
Недалеч от блока с апартаменти под наем на Блейн Авеню Ленард Уингейт откри необходимия му телефонен автомат. Беше разположен във входа на някаква обществена пералня, която работеше денонощно.
Извади тефтерчето си и набра записания в него номер на Брет. Пералните машини и сушилните автомати на магазинчето вдигаха оглушителен шум и той трябваше да запуши ухото си, за да дочуе свободния сигнал по линията. Почака известно време, после окачи слушалката.
Изведнъж си спомни, че Брет му беше казал за някаква среща с Адам и Ерика Трентън в края на седмицата. Уингейт бегло познаваше тези хора, но въпреки това реши да ги потърси там.
Набра централата на компанията и поиска домашния телефон на семейство Трентън. Но, и там никой не му отговори.
Сега вече повече от всичко на света желаеше да открие Брет Делъсантоу.
Не след дълго си спомни и още нещо, което беше научил от Брет — бащата на Барбара продължава да е сред болните с опасност за живота в реанимацията на болницата „Форд“. Започна да съобразява по всяка вероятност Барбара и Брет са заедно, а тя сигурно е ocтавила в болницата адрес или телефон, на който могат да я открият при нужда.
Набра номера на болницата. След като почака няколко минути, той успя да се свърже със сестрата на етажа и тя потвърди, че действително могат да се свържат с мис Залески.
Уингейт знаеше, че ако не излъже нещо убедително, няма да получи номера.
— Аз съм й братовчед от Денвър и се обаждам от летището — подхвана той. Искрено се надяваше, че бръмченето на пералните машини може да мине за шум от самолетни двигатели. — Дойдох да видя чичо си, но братовчедката държеше първо да се срещна с нея. Каза ми да позвъня в болницата и вие ще ми кажете къде да я намеря.
— Ние тук не сме бюро „Справки“ — язвително отвърна сестрата, но все пак му даде нужната информация — тази вечер мис Залески е на концерт на Детройтския симфоничен оркестър заедно с мистър и мисис Трентън и мистър Делъсантоу. Барбара беше оставила при дежурната дори номера на билетите и Уингейт мислено я благослови за акуратността.
Колата му чакаше пред пералнята. Скочи в нея и бързо подкара към Джеферсън Авеню и Сивик Сентър. Докато разговаряше по телефона, навън беше започнало да ръми и асфалтът стана опасно хлъзгав.
На пресечката между Удуърт и Джеферсън реши да използува шанса си и профуча на жълто, за да закове само миг по-късно пред „Форд Одиториъм“. Сградата, в която свиреше Детройтският симфоничен оркестър, поразяваше със странния цвят на своя мрамор — сивосинкав с тънки, но добре забележими жълти ивици. Около концертната зала се издигаха другите обществени сгради, които съставляваха комплекса Сивик Сентър — Кобо Хол, Мемориалът на ветераните, Общината. Нерядко Сивик Сентър беше сравняван с извора на река — от него започваше програмата за преустройство на целия град Детройт, но за нещастие само главата на проекта беше изцяло завършена, а тялото му си оставаше все тъй невидимо, все тъй далеч в бъдещето.