От главния вход на концертната зала излезе униформен служител, който понечи да каже нещо, но Уингейт го изпревари:
— Трябва да намеря едни хора в залата. Спешен случай! — След което му показа номерата на билетите, записани на лист хартия след разговора с дежурната сестра.
След кратко колебание портиерът му позволи да остави колата си отпред, тъй като представлението вече беше започнало, а движението по булеварда беше слабо.
— Но само за няколко минути и ключовете да са на таблото — предупреди го той.
Уингейт се втурна вътре през двойните остъклени врати. Те безшумно се затвориха зад него и той изведнъж цял се потопи в звуците на музиката.
Една разпоредителка отмести поглед от сцената с оркестъра и тихо прошепна:
— Не мога да ви настаня на мястото ви преди антракта, сър. Покажете ми билета си, ако обичате.
— Нямам билет. — Той накратко й обясни причината за нахлуването си, след което показа записаните номера. Към тях се приближи още един разпоредител.
Оказа се, че местата са някъде напред, в средата на реда.
— Заведете ме дотам и аз ще направя знак на мистър Делъсантоу — примоли се Уингейт.
— Не можем да направим това, сър — твърдо отказа разпоредителят. — Ще обезпокоим цялата зала!
— Колко време остава до антракта?
Разпоредителят не знаеше с точност.
Едва в този момент Уингейт долови музиката, която се изпълняваше. Още от дете беше обикнал класическата музика и без никаква трудност разпозна симфоничната сюита „Ромео и Жулиета“ от Прокофиев. Беше я слушал в най-различни аранжировки.
— Мога ли да видя програмата? — попита той.
Подадоха му я.
Оказа се, че в момента са на „Смъртта на Тибалт“ и според програмата това беше последната част преди антракта. С чувство на облекчение той долови последните акорди.
Дори и при обзелото го нетърпение той не остана безучастен пред величието на музиката. Бурно изливащата се увертюра постепенно прерасна в забързано соло на тимпани, накъсвано от тежките удари на чук, които символизираха смъртта… Тибалт е убил Меркуцио — приятеля на Ромео. Сега, надвесен над тялото на умиращия Тибалт, Ромео изпълнява дадената клетва за мъст… Звуците на английския рог оплакваха трагичния парадокс на непресъхващата човешка жажда за разруха, оплакваха цялата човешка глупост. Мощта на оркестъра се сля в оглушителното кресчендо на гибелта…
Уингейт усети как настръхва, когато съзнанието му свърза причината за присъствието му в тази зала с изпълняваната в момента музика.
Най-после дойде финалът. Докато публиката бурно изразяваше одобрението си, Ленард Уингейт забързано се насочи към прохода между редовете, а разпоредителят подтичваше зад него. Почти веднага откри Брет Делъсантоу и помоли да му предадат, че го очаква. Брет се изненада, но без колебание започна да си пробива път към изхода, следван от Барбара и семейство Трентън.
Във фоайето се състоя кратко, но напрегнато съвещание.
Без да се впуска в подробности, Уингейт каза на Брет, че го търси във връзка с Роли Найт. Предложи незабавно да се отправят към квартирата му, защото тъй и тъй се намираха в центъра, недалеч от нея.
Брет веднага прие, но Барбара им създаде известни затруднения с желанието си да тръгне с тях. Стигна се до кратък спор. Ленард Уингейт категорично й забрани да идва в гетото и Брет го подкрепи. Накрая се споразумяха Адам да откара Ерика и Барбара в апартамента на Брет в Кънтри Клъб Менър и да се чакат там. Никой не изрази желание да се върне в концертната зала.
Уингейт поведе Брет към паркираната си пред входа кола. Дъждът беше спрял. Брет хвърли шлифера си на задната седалка, където вече лежеше шлиферът на Уингейт. Заедно с включването на двигателя Уингейт започна сбития си разказ за всичко онова, което беше научил. Говореше бързо, защото знаеше, че след малко ще пристигнат. Брет слушаше мълчаливо и рядко задаваше по някои въпрос. Тихо подсвирна при описанието на грабежа и убийството. Подобно на хиляди хора, и той беше чел за убийството на територията на завода. За него то, беше свързано и с нещо лично, тъй като същата нощ Мат Залески бе получил инсулт.
Въпреки всичко, което чу, Брет не изпитваше неприязън към Роли Найт. Наистина младият чернокож не беше невинен, но съществуват различни степени на вина, независимо дали законът ги признава, или не. Уингейт очевидно вярваше (и Брет напълно споделяше мнението му), че Роли е затъвал в тресавището на престъпността постепенно и до известна степен против волята си подобно на плувец, чиято съпротивителни сили постепенно отслабват в борбата със силното течение. Но едновременно с това Роли има определена вина, която трябва да бъде изкупена. Никой не трябва и не бива да му помага да избегне разплатата.