Всеки високопоставен ръководител в автомобилната промишленост получава като добавка към заплатата си правото на личен автомобил, който се сменя на всеки шест месеца и в него се поставят всички допълнителни удобства, плюс безплатно гориво и постоянно сервизно обслужване. В зависимост от името на своята компания шефовете си избират коли от най-луксозна категория — „Крайслър-Импириъл“, „Линкълн“, „Кадилак“. Малцина бяха хората като Адам, които предпочитаха леки и спортни модели, с мощен и пъргав двигател.
Стъпките му проехтяха по блестящо черния и безупречно излъскан под на гаража.
Адам Трентън беше жилав мъж с атлетическа фигура, малко над четирийсетте, с широки рамене и квадратна, леко наведена напред глава, която сякаш водеше след себе си останалата част от тялото. Макар че напоследък се обличаше по-консервативно, той все още изглеждаше блестящо, в крак с последните изисквания на модата. Чертите на лицето му бяха правилни и леко напрегнати. От сините очи и твърдо очертаната уста, издаваща едновременно решителност и чувство за хумор, лъхаше откровеност и прямота. Това впечатление се засилваше още повече от начина, по който говореше — точно, кратко и ясно, — начин, който често изваждаше събеседниците му от равновесие. С течение на времето той се научи умишлено да прибягва до него. Походката му беше като на човек, който знае къде отива.
В ръката на Адам Трентън се полюшваше неизбежното за всеки високопоставен служител в бранша черно дипломатическо куфарче. То беше натъпкано с документите, които беше обработвал снощи, преди да си легне.
Сред няколкото вече паркирани коли Адам забелязва две лимузини на вицепрезиденти. Бяха на местата, разположени непосредствено до специалния асансьор, който се движеше между гаража и петнайсетия етаж на сградата — етажа на висшите ръководители. Най-близкото до асансьора място беше запазено за председателя на директорския съвет, а до него — за президента на компанията. Нататък следваха местата за вицепрезидентите, подредени по старшинство. В този бранш мястото за паркиране е точен индикатор за положението на отделния служител. Колкото по-висок е заеманият от него пост, толкова по-кратко е разстоянието от колата до бюрото, което трябва да се извърви пеша. Една от двете паркирани лимузини принадлежеше на прекия началник на Адам — вицепрезидента по производствените въпроси, а другата — на вицепрезидента, който отговаряше за контактите с обществеността.
Адам изтича по малката стълба, която водеше към фоайето, и влезе в асансьора за обикновените чиновници. Натисна бутона за десетия етаж и нетърпеливо зачака действието на контролираната от компютър автоматика. Докато асансьорът се изкачваше, той усети как, подобно на всяка друга утрин, у него се надига желанието за работа. Мислите му, разбира се, се въртяха около новия орион. Физически Адам се чувствуваше добре. Напоследък го тревожеше само едно необяснимо и упорито чувство на напрежение, от което можеше да се освободи само С цената на върховно усилие. Извади малка черно-зеле-на капсула от вътрешния джоб на сакото си и я глътна.
От асансьора до кабинета му водеше дълъг коридор, който поне още един час щеше да остане тих и безлюден. Работните му помещения бяха разположени в ъгъла на сградата — още един признак за високопоставеното му положение, идващ непосредствено след мястото за паркиране в редицата на вицепрезидентите.
Върху бюрото на секретарката му лежеше купчина новопристигнала кореспонденция. В началото на кариерата си Адам винаги се спираше да я прегледа, но вече отдавна беше престанал да го прави, тъй като времето му беше скъпо. Според президента на компанията най-главното задължение на добрата секретарка е да „прецеди боклуците“ сред планината от хартия, предназначена за шефа й. Тя първа трябва да прегледа пристигналите книжа и да насочи повечето от тях към по-нискостоящи служители, спестявайки по този начин нервите и времето на шефа си за решаването на наистина важните въпроси.
Именно по тази причина много малко от хилядите писма, които собствениците на коли пишат до президентите на автомобилните компании, стигат до своето предназначение. Всички те попадат при секретарките, а оттам поемат към специалния отдел, който се занимава с отговорите.
В края на годината всички оплаквания и предложения се подлагат на задълбочен анализ, но с тях не се занимава никой от големите шефове. В тази практика, разбира се, има и изключения — например когато подателят на писмото е достатъчно съобразителен да го изпрати на домашния адрес на съответния шеф, а това съвсем не е трудно, тъй като повечето от тези адреси фигурират в справочника „Кой какъв е“, оставен на разположение на всеки желаещ в обществените библиотеки. При тези случаи подателят има известен шанс да получи разрешение на своя проблем от наистина високо място, ако, разбира се, шефът (или съпругата му) бъдат заинтригувани от него.