Разстоянието от пресечката на Мейпъл и Телеграф до Куортън Лейк беше съвсем кратко.
— Ти нищо не каза тази вечер — каза Адам, докато двамата с Ерика пътуваха към дома.
— Слушах — отвърна тя. — И размишлявах. Освен това исках да останем сами, за да ти съобщя нещо.
— Сега сме сами.
— Ами… По всичко личи, че съм бременна… Хей, внимавай! Какви са тези резки завои!
Той отби встрани по едно пътче и спря.
— За миг ми се стори, че ще обезумея от радост! — прошепна той. — За в бъдеще избягвай да ми съобщаваш подобни неща по време на пътуване по оживени пътища!
— На кого ли е това пътче?
— Какво значение има, по дяволите!
Той протегна ръце и нежно я целуна.
Ерика плачеше и се смееше едновременно.
— В Насо беше истински тигър! Сигурно там е станало!
— Радвам се, че съм бил такъв — прошепна той. Ето го най-доброто възможно разрешение, проблесна в съзнанието му щастливата мисъл.
По-късно, когато отново потеглиха, Ерика каза:
— Питам се как ли ще се почувствуват Грег и Кърк. Двама големи синове и изведнъж — бебе в семейството!
— Ще бъдат щастливи. Те те обичат, както те обичам и аз — взе ръката й той. — Още утре ще им позвъня.
— Ох — въздъхна щастливо тя. — Излиза, че въпреки всичко ние двамата с теб все още сме в състояние да създадем нещо!
Наистина е така, възторжено помисли той. Почувствува живота си пълен.
Днес има Ерика и тази нова радост.
А утре и през следващите дълги дни в мислите му властно ще се настани проектът на бъдещето — „Фарстар.“