После реши да прочете още веднъж статията на Емерсън Вейл. Сред купищата кореспонденция в стаята на секретарката му имаше и няколко сутрешни вестника. Взе „Фрий Прес“ и „Ню Йорк Таймс“, след което се върна в кабинета си и ги разгърна върху бюрото. Зачете с най-голямо внимание вчерашните изявления на Вейл във Вашингтон, стараейки се да ги запамети дословно.
С Емерсън Вейл се беше срещнал по време на една от неговите пропагандни кампании в Детройт. Подобно на неколцина свои колеги Адам Трентън беше отишъл там от чисто любопитство и остана много изненадан, когато го запознаха с един приятен млад човек, твърде различен от безочливата личност, която бе очаквал да срещне. Изправен пред слушателите си, той не изгуби нищо от своята привлекателност, говори леко и увлекателно, ловко манипулирайки с фактите. Адам беше принуден да признае пред себе си, че този човек действително прави силно впечатление, а аплодисментите след беседата показаха, че и повечето от платилите скъпи входни билети слушатели споделят неговото мнение.
В позицията на този човек имаше едно-единствено слабо място — всеки специалист веднага откриваше, че аргументите на Емерсън Вейл са просто лодка без дъно.
В нападките си срещу една промишленост с изключително високо ниво на техническо развитие Вейл показваше пълно техническо невежество, описвайки но съвсем погрешен начин отделните операции. Инженерните му формулировки бяха толкова неясни, че можеха да се тълкуват по сто различни начина. А самият той ги тълкуваше както му изнася, след което започваше да обобщава. Въпреки юридическото си образование този човек пренебрегваше елементарните изисквания за доказване на своите твърдения. Често представяше непроверени слухове като твърдо установени факти и Адам скоро стигна до убеждението, че младият противник на автомобилната промишленост го прави напълно съзнателно. Споменаваше отдавна признати и забравени пропуски на автомобилните производители от миналото. Пропуски, отстранени преди години. Базираше обвиненията си изцяло върху писмата, които му изпращаха недоволните купувачи. Критикуваше безпощадно производителите за несъвършения дизайн, лошото изпълнение и липсата на безопасност на автомобилите, а в същото време не желаеше да признае нито един от проблемите на тази промишленост, нито усилията й за промяна на съществуващото положение. Не виждаше никаква положителна черта у хората, които произвеждат коли — виждаше единствено тяхното безразличие, небрежност и низост.
Емерсън Вейл беше публикувал една книга, която носеше заглавието „Американската кола — една несигурна във всяко отношение вещ“. Книгата беше майсторски написана и в нея личаха всички онези качества, които носеха популярност на автора й. Тя незабавно стана бестселър и месеци наред Вейл беше в центъра на вниманието на обществеността.
Но поради факта, че явно нямаше какво повече да каже, Емерсън Вейл беше постепенно забравен. Името му се появяваше в печата все по-рядко, а накрая и съвсем изчезна. Тази липса на внимание явно отново разпали амбициите му (славата често действува като наркотик) и той беше готов да прави изявления по всякакви въпроси само и само да бъде споменавано името му. Окичил се с прозвището „защитник на потребителските интереси“, той поде нова кампания срещу автомобилната промишленост, избирайки за своя жертва конструктивните недостатъци на отделни марки коли. Пресата помести атаките му, но твърде скоро се оказа, че голяма част от тях не отговарят на истината. После успя да измъкне от един сенатор информация за разходите на автомобилните компании, направи я обществено достояние, след което се оказа, че данните му са абсурдни, а сенаторът стана за смях. Най-редовно — често и посред нощ — звънеше в редакциите на централните ежедневници и им предлагаше какви ли не информации. Естествено, с единствената цел да види името си напечатано с тлъсти букви под някое сензационно заглавие. Но в повечето случаи те не издържаха дори и най-повърхностната проверка, ето защо изданията, които разчитаха на сензационния елемент в неговите материали, твърде скоро станаха предпазливи, а много от техните репортери изобщо престанаха да му вярват.
Подобно на своя предшественик Ралф Нейдър — също непримирим противник на автомобилната промишленост, Емерсън Вейл никога не признаваше грешките си и никога не се извиняваше за тях. В същото време „Дженеръл Мотърс“ се извини публично на Нейдър за някаква непреднамерена намеса в личния му живот. Затова пък Вейл продължаваше да сипе хули и обвинения срещу производителите на коли и от време на време (както предния ден във Вашингтон) успяваше да привлече вниманието на цялата страна.