Това беше така не защото в сряда спешните и жизненоважни проблеми са по-малко — такива дни отдавна вече нямаше. И днес като всяка вечер той щеше да се прибере от работа изцеден, с чувството, че е много по-стар от своите петдесет и три години, че още един ден от живота му е преминал като че ли в парен котел. От време на време Мат Залески с тъга си спомняше за младостта, за онези изпълнени с кипяща енергия дни, в които правеше първите си стъпки в областта на автомобилостроенето, за военната си служба като стрелец на бомбардировач в годините на Втората световна война. Понякога, връщайки се в миналото, той изпитваше усещането, че и най-тежките, изпълнени с опасни бойни полети дни на военната му служба в Европа бяха по-малко напрегнати от сегашната му работа.
Още докато си сваляше палтото в разположената едно ниво над главния монтажен цех канцелария с остъклени стени, погледът му бе привлечен от написания с червено мастило документ, който лежеше върху бюрото. Беше някакво оплакване от профсъюза и той още от първото изречение разбра, че трябва да действува бързо и енергично, за да избегне назряващата в завода масова стачка. Без съмнение в купчината книжа до оплакването се криеха още много причини за главоболия — неизбежните критични ситуации поради недостиг на материали, неспазване на качествените показатели, повреди на машините или някое друго от онези непредвидими обстоятелства, които носеха заплахата от спиране на поточната линия и прекъсване на производството.
Залески разположи масивното си тяло зад сивото метално бюро. Чу как столът изскърца под тежестта му и това му напомни колко много бе напълнял напоследък. С чувство на срам си помисли, че едва ли би могъл да натика корема си в тясната носова кабинка на бомбардировача „Б-17“. В началото се надяваше, че тревогите ще намалят теглото му, но на практика се получи точно обратното — безсънието и потискащата самота, появили се след смъртта на Фрида, го караха да посяга към вратичката на хладилника все по-често и по-често.
Добре поне, че днес е сряда.
Време е за работа, помисли си той й натисна бутона на вътрешната линия, която свързваше канцеларията му със сградата на главното управление. Отговори му дежурната телефонистка, което означаваше, че секретарката му още не, беше дошла.
— Трябват ми Паркланд и представителят на профкомитета — нареди заместник-директорът. — Веднага да дойдат при мен!
Паркланд беше един от майсторите, а от другата страна на линията отлично знаеха кой точно представител на профкомитета да му изпратят. Както отдавна знаеха и за написаното с червено мастило оплакване, което лежеше на бюрото му. В завода лошите новини се разпространяваха с бързината на възпламенен бензин.
Все още недокоснатата купчина книжа върху бюрото му напомни за много причини, поради които може да спре една поточна линия.
Най-големите врагове на Мат Залески бяха спирането на конвейера и прекъсването на производството. Основната му задача беше да поддържа линията в движение и всяка минута от нея да слиза по една готова кола. Никой не се интересуваше от възникналите усложнения. Понякога имаше чувството, че е жонгльор, изхвърлил над главата си петнайсет топки едновременно. Но главното управление никак не се интересуваше от жонгльорството, а още по-малко от извинителните причини. Важен беше единствено крайният резултат — квоти, дневна продукция, производствени разходи. Залески беше първият, на когото се докладваше за всяко спиране на конвейера. Всяка изгубена минута на практика означаваше, че не е произведена една цяла кола — загуба, която нищо не може да компенсира. По тази причина дори и най-краткото прекъсване на производството означаваше загуба на няколко хиляди долара, още повече, че докато линията стои неподвижна, заплатите и останалите разходи продължават да текат.
Добре поне, че днес е сряда.
Репродукторът на пряката линия върху бюрото му изпращя:
— Идват, мистър Залески.
Той благодари кратко.
Причината, поради която Мат Залески се радваше на срядата, беше проста — този ден е еднакво отдалечен както от понеделник, така и от петък.
Понеделниците и петъците са най-кошмарните дни за ръководството на автомобилните заводи, защото именно тогава процентът на неявилите се работници е най-висок. В понеделник най-много самоотлъчки правят работниците на часова норма; в петък техният брой е почти същият. Това е така, защото след получаването на чековете със седмичната заплата (обикновено в четвъртък) много работници се запиват или започват да се тъпчат с наркотици, като махмурлукът им продължава не само през почивните дни в края на седмицата, а и в понеделник.