— Попаднал си в ужасно затруднение — продължи брат му. — Може би в по-ужасно, отколкото съм те виждал някога. Разочарован съм да призная, че този път това не е нещо от моя репертоар. И затова те питам отново: не мислиш ли, че е време да поговорим?
— Не мота да го разбера — каза Пендъргаст.
— Точно така.
— Освен това то не може да бъде убито.
— Истина е. То ще си тръгне едва тогава, когато мисията му бъде изпълнена. Но това не означава, че не може да бъде победено.
Пендъргаст се поколеба.
— Какво имаш предвид?
— Изучавал си литературата. Познаваш ученията. Тулпите са непостоянни, неща, на които не може да се разчита.
Пендъргаст не отговори веднага.
— Те са извикани с определена цел. Но веднъж призовани, имат склонност да се отклоняват и да се поддават на собствените си прищевки. Това е една от причините, поради които могат да бъдат много, много опасни, ако се използват безотговорно. Това е нещо, което можеш да обърнеш в свое предимство.
— Не съм сигурен, че разбирам.
— Трябва ли да го изричам вместо теб, frater? Казах ти: можеш да подчиниш тулпата на своята воля. Единственото, което трябва да сториш, е да промениш целта й.
— Не съм в положение да променям нищо. Борих се с това нещо, борих се до края на силите си — и бях победен.
Диоген се ухили.
— Как ти харесва, Алойзиъс? Толкова си свикнал всичко да ти бъде лесно, че при първия намек за трудност вдигаш ръце и се предаваш.
— Всичко онова, което ме прави уникален, бе изсмукано от мен като костен мозък от кост. Нищо не остана.
— Грешиш. Само външната черупка е отделена: това твое измислено интелектуално супер оръжие, с което се беше захванал напоследък. Сърцевината на твоето същество остава — поне засега. Ако я нямаше, ако напълно бе изчезнала, щеше да го знаеш — и двамата не бихме разговаряли в този момент.
— Какво мога да направя? Не съм в състояние да се боря повече.
— Точно това е проблемът. Гледаш го по неправилния начин: като борба. Забрави ли всичко, на което те научиха?
За момент Пендъргаст остана да седи, втренчил очи в брат си, без да разбира. После внезапно го осени:
— Ламата — на пресекулки произнесе той.
Диоген се усмихна.
— Браво.
— Как… — Пендъргаст спря, но подзе отново: — Откъде знаеш тези неща?
— Ти също ги знаеш… Просто в момента си прекалено… възбуден, за да ги видиш. А сега продължавай и недей да грешиш повече.
Пендъргаст отклони очи от брат си към райетата от златна светлина, която се стичаше през стъклата на вратата.
Пое си дълбоко въздух и изпита желание да я отвори.
Чернотата зейна и отново го обхвана. Отново се появи гладното, обгръщащо нещо: той отново усети ужасното отчуждение вътре в себе си, то си проправяше път през мислите и крайниците му, прокрадваше се в най-съкровените му чувства, осквернявайки и плячкосвайки още по-интимно и ненаситно, отколкото всичко, което някога си бе представял. Почувства се напълно, невъзможно сам, без никакво съчувствие и подкрепа — и това по някакъв начин му се видя по-лошо от всякаква болка.
Той си пое пак дъх, събирайки последните си запаси от физическа и емоционална сила. Знаеше, че ще има само един-единствен шанс; след което щеше да бъде загубен завинаги, унищожен напълно.
Като изпразни съзнанието си възможно най-пълно, той остави настрана опустошаващото нещо и си припомни уроците на ламата за желанието. Представи си себе си на едно спокойно солено езеро, точно с температурата на тялото, с неопределен цвят. Представи си как се носи по повърхността му напълно неподвижно. И тогава — това бе най-трудно от всичко — постепенно спря да се бори и съпротивлява.
„Страхуваш ли се от унищожение?“ — запита се той.
Пауза. „Не.“
„От значение ли е за теб дали ще бъдеш включен в празнотата?“
Друга пауза. „Не.“
„Искаш ли да изоставиш всичко?“
„Да.“
„Да му се отдадеш напълно?“
Още по-бърз отговор. „Да.“
„Тогава си готов.“
Крайниците му потръпнаха в дълъг спазъм, след това се отпуснаха. През цялото си духовно и физическо същество — във всеки мускул, всяка клетка — той усети колебанието на тулпата. После настъпи странен, напълно неизразим момент на застой. И тогава нещото бавно отпусна своята хватка.
В този миг Пендъргаст позволи в съзнанието му да се оформи един нов образ — ярък и неотвратим.
Сякаш от много далеч, той чу брат си да говори отново: Vale, frater!33
За момент Диоген стана отново видим. После пак тъй бързо, както се беше появил, започна да избледнява.
— Почакай — каза Пендъргаст. — Не си отивай.