— Трябва.
— Искам да разбера. Наистина ли си мъртъв?
Диоген не отговори.
— Защо го направи? Защо ми помогна?
— Не го направих заради теб — отговори Диоген. — Направих го заради детето си. — И докато се стопяваше в обгръщащата го мъгла, той му изпрати лека, загадъчна усмивка.
Констанс седеше в люлеещия се стол до краката на Пендъргаст. Десетина пъти беше вдигала и насочвала пистолета към сърцето му; и десетина пъти се бе разколебавала. Тя едва усети, когато корабът възстанови курса си внезапно, понасяйки се отново напред с висока скорост. За нея корабът бе престанал да съществува.
Вече не можеше да чака. Беше жестоко да го оставя да страда. Винаги е бил грижовен към нея; трябваше да уважи това, което — нямаше съмнение, — би било неговото желание. Като стисна здраво оръжието, тя го вдигна този път решително.
Силна конвулсия разтърси тялото на Пендъргаст. Миг по-късно очите му потрепнаха и се отвориха.
— Алойзиъс? — прошепна тя.
Известно време той не помръдна. После съвсем леко кимна.
Внезапно тя осъзна присъствието на призрака от дим. Беше се материализирал до рамото на агента. В продължение на един момент остана неподвижен. После се понесе първо в една посока, после — в друга, като куче, душещо следа. Скоро изчезна.
— Не се намесвай — прошепна Пендъргаст. Констанс се уплаши от ужасната промяна в него. Но той отвори отново очите си и я погледна; в този миг тя разбра истината.
— Върнал си се обратно — рече тя.
Той кимна.
— Как? — прошепна Констанс.
Той отвърна с възможно най-немощния глас:
— Това, с което се захванах, когато видях Агозиена, беше изгорено в битката. Не беше по-различно от пещ за претопяване. Единственото, което остана сега е… оригиналът.
Той немощно вдигна ръка. Без да чака други думи, тя коленичи до него и го стисна здраво.
— Нека си почина — прошепна той. — Две минути, не повече. След което трябва да тръгваме.
Тя кимна и погледна часовника върху полицата на камината. Над раменете й тулпата се плъзна и се отдалечи. Когато се обърна да я проследи, тя премина — бавно, но целенасочено — над отпуснатото тяло на изпадналата в безсъзнание Мария; после излезе през вратата на апартамента; и потъна в неизвестното.
76.
Льосюр стоеше на помощния мостик и гледаше през прозорците. Носът на кораба пореше тежките вълни с висока скорост, корпусът се тресеше; зелените води обливаха бака. Мъглата се беше вдигнала, дъждът — почти спрял, и видимостта се беше повишила почти на миля.
Никой не говореше. Льосюр беше изтормозил мозъка си да търси изход. Но такъв нямаше. Единственото, което можеха да направят, бе да наблюдават електрониката, над която нямаха никакъв контрол. Електронната карта показваше, че Кериън Рокс са на две морски мили пред тях. Льосюр усети, че по лицето му се стичат пот и кръв и очите му започват да смъдят.
— Предполагаемо време на достигане на Кериън Рокс — след четири минути — съобщи третият капитан.
Наблюдателят стоеше пред прозореца с вдигнат бинокъл и побелели от стискане кокалчета на пръстите. Льосюр се запита защо за мъжа бе толкова важно да гледа как скалите се приближават — не съществуваше нищо, което би могло да се направи. Абсолютно нищо.
Кемпър сложи ръка на рамото му.
— Сър, мисля, че трябва да дадете инструкции на персонала на мостика да заеме защитна позиция с оглед… с оглед предстоящия сблъсък.
Льосюр кимна и усети пристъп на гадене. Обърна се и направи знак за внимание.
— Офицерите и персонала на мостика — каза той. — Всички да легнат на пода в ембрионална поза, с глава между ръцете. Сблъсъкът няма да е кратък. Не ставайте, докато корабът е на ход.
Наблюдателят попита:
— Аз също ли, сър?
— Вие също.
Мъжете неохотно се подчиниха, легнаха на пода и заеха защитни позиции.
— Сър? — обърна се Кемпър към Льосюр. — Не мога да позволя капитанът да бъде ранен в критичния момент.
— Само минутка.
Льосюр хвърли последен поглед към мониторите. Мейсън продължаваше да изглежда спокойна, сякаш им предстоеше най-рутинна маневра — с една ръка, отпусната небрежно на румпела, а с другата нагласяше кичур коса, който се бе измъкнал от фуражката й.
С ъгълчето на окото си той хвана нещо зад прозореца на мостика.
Точно на миля срещу тях видя цветно петно, което изплува от мъглата и се превърна в нащърбена бяла линия под неясния хоризонт. Мигновено разбра, че е силното мъртво вълнение, чиито вълни се разбиваха в периферията на Кериън Рокс. Гледаше едновременно ужасен и омагьосан как бялата линия се превръща в яростна шир от дълги пенести вълни, които се пенеха над външните рифове, избухваха над скалите и изпращаха нагоре високи гейзери. А отвъд разпенената бяла вода се виждаха редица скали, които се мержелееха като черните, разрушени кули на някой мрачен замък от дълбините.