Настъпи дълга тишина. Констанс си спомни един от уроците си — обучение върху желание. Тя наведе глава.
— Не — излъга неочаквано за себе си. Искаше информацията повече от всякога.
Монахът се усмихна.
— Имате още много да учите, малък монахо. Знаем много добре, че имате нужда от тази информация, че желаете тази информация и че ще ви е полезна. Но лично за вас не е добре, че я търсите. Информацията е изключително опасна. Тя има силата да унищожи не само вашия живот, но и самата ви душа. Може да ви откъсне от просвещението завинаги.
Тя го погледна.
— Нуждая се от нея.
— Ние наистина не знаем какво представлява Агозиенът. Наистина не знаем откъде е дошъл в Индия. Не знаем кой го е създал. Но знаем защо е бил създаден.
Констанс изчака.
— Бил е създаден да въздаде най-ужасното отмъщение над света.
— Отмъщение? Какво отмъщение?
— Да изчисти земята.
Поради причина, която не можеше да обясни, Констанс не бе сигурна, че иска монахът да продължи. Тя се насили да говори:
— Да я изчисти… как?
Загриженото изражение върху лицето на мъжа сега стана почти нещастно.
— Съжалявам много, че ви обременявам с това трудно познание. Когато земята се наводни с егоизъм, алчност, насилие и злина, Агозиенът ще изчисти земята от човешкия си товар.
Констанс преглътна.
— Не съм сигурна, че разбирам.
— Ще изчисти напълно земята от човешкото си бреме — произнесе монахът със съвсем тих глас. — Така че всичко да може да започне на чисто.
7.
Алойзиъс Пендъргаст се отдалечи от задухът в „Ка д’Оро“ и спря с кожено куфарче в ръка. Във Венеция бе топъл слънчев ден и светлината се отразяваше от водата в Канале Гранде и блестеше по сложните мраморни фасади на дворците.
Той направи справка с дребно листче хартия, после продължи по вълнолома към малък лабиринт от улици, водещи на североизток към Чиеза деи Джезуити. Скоро навалицата и шумът останаха зад него и той потъна в сенчестата прохлада на страничните улички, виещи се зад дворците по дължината на Канале Гранде. Откъм един ресторант се лееше музика, малко моторно корабче пърпореше по задния канал, оставяйки след себе си звук на плискаща се в мрамора и варовиковите мостове вода. От един прозорец се показа мъж и извика нещо на жена, която се засмя.
Още няколко завоя изведоха Пендъргаст до врата с изхабен бронзов звънец с единствен надпис „Доктор Адриано Морин“. Той натисна звънеца веднъж и зачака. След миг чу изскърцването на прозорец, който се отвори отгоре и вдигна очи. Една жена го гледаше.
— Какво желаете? — попита тя на италиански.
— Имам среща с доктора. Името ми е Пендъргаст.
Главата се скри вътре и след малко вратата бе отворена.
— Влезте — покани го тя вътре.
Пендъргаст прекрачи в малко фоайе с тапицирани в червен копринен брокат стени, и под в черни и бели мраморни плочки. Различни изящни произведения на азиатското изкуство украсяваха стаята — антична кхмерска глава от Камбоджа; тибетска ритуална камбана дорже от тежко злато, инкрустирана с тюркоази; няколко стари танки; украсен моголски ръкопис в стъклено сандъче; глава на Буда от слонова кост.
— Заповядайте, седнете — каза жената и се настани зад малко бюро.
Пендъргаст седна, сложи куфарчето върху коленете си и зачака. Знаеше, че доктор Морин е един от най-прочутите дилъри на „безродови“ антики в Европа. Беше всъщност дилър на високо ниво в йерархията на черния пазар, един от многото, които получаваха плячкосани антики от различни подкупни азиатски държави, снабдявайки ги с фалшиви документи, и след това ги продаваха на легалния пазар за изкуство на музеи и колекционери, които не задаваха много въпроси.
Миг по-късно на прага се появи Морин — спретнат, елегантен мъж с идеална подстрижка и лакирани нокти, малки стъпала, напъхани в хубави италиански обувки и грижливо обръсната брада.
— Господин Пендъргаст? Колко очарователно.
Те си стиснаха ръцете.
— Моля, елате с мен — каза мъжът.
Пендъргаст го последва в дълъг салон със стена в готически прозорци, обърнати към Канале Гранде. Както фоайето, и той бе изпълнен с изключителни образци на азиатското изкуство. Морин направи знак и двамата седнаха. Мъжът извади златна табакера от джоба си, отвори я и предложи цигара на Пендъргаст.
— Не, благодаря.
— Ще възразите ли?
— Не, разбира се.
Морин издърпа цигара от табакерата и прехвърли елегантно единия си крак върху другия.
— Е, господин Пендъргаст. С какво мога да ви услужа?
— Имате хубава колекция, доктор Морин.
Морин се усмихна и направи жест около стаята.