Той погледна Льосюр, наведен над електронните прибори — обсъждаше с пристанищния лоцман действията им. Какво ли си мислеше първият помощник? Знаеше ли какво ги чака? Разбира се, че знаеше, не беше глупак.
„Британия“ сега се движеше на буксир, нетърпелива да влезе в котвеното си място. Отвъд, над кулата, кръжаха още хеликоптери, извън въздушното пространство на кораба, и снимаха непрекъснато. Без съмнение злочестият вид на „Британия“ ставаше достояние на милиони телевизионни зрители в този момент. Това бе най-лошото — или поне най-странното — морско бедствие в съвременната история.
Той преглътна: по-добре да свикваше. Такъв щеше да е животът му отсега нататък: Патрик Кемпър, шеф по сигурността на Първия воаяж на „Британия“. Отсега нататък този етикет щеше да го съпътства и след смъртта му. И съмнителната му слава.
Насили се да прогони тези мисли и се фокусира върху мониторите на кораба. Слава богу, всички системи се бяха стабилизирали — което бе повече, отколкото можеше да се каже за самия кораб. Можеше само да гадае каква гледка представляват от кея: ниските пристанищни отвори и балкони, разбити от океана, десния борд на Палуба 6 — одран и зейнал като консерва от сардина от дясното крило на мостика на „Гренфел“. А вътре положение бе дори още по-лошо. Докато ги теглеха към Сейнт Джонс, Кемпър направи инспекция на долните палуби. Морето бе проникнало през всяко парче стъкло от лявата страна под Палуба 4 — странични отвори, витрини, а също и балкони — водата бе нахълтала в магазините, ресторантите, казината и коридорите със силата на порой, смазвайки и изтласквайки всичко по ъглите, като бе оставила след себе си гледка като след ураган. По-ниските палуби тънеха във вода, останки от храна и мъртви тела. Беше ужасен когато видя колко много хора са убити или са били удавени в наводнението; обезобразените им тела лежаха сред купчини останки, а някои се люлееха на закачалките на полилеите. Като цяло повече от сто и петдесет пътници и екипаж бяха загубили живота си и още поне хиляда бяха ранени.
Влекачът бавно ги докара до необходимото положение. Той чуваше неясно през прозорците на мостика сирените и клаксоните, когато екипите от линейките се втурнаха да поемат стотиците ранени пасажери и екипаж, все още на кораба.
Кемпър изтри лицето си и обходи с очи още веднъж таблото за системите по сигурността. Необходимо му беше да се фокусира върху чудото, че повечето от тях все пак са живи — чудото, което се бе случило на борда точно преди Кериън Рокс. Чудо, което той не можеше да обясни.
Корабът започна да пълзи и да се позиционира по дължина на кея. Големи буксирни въжета, използвани като пружини, бяха спуснати на кея и преметнати върху масивни вързала от група докери. Льосюр се отдалечи от векторния радар.
— Господин Кемпър — произнесе той с изтощен глас, — ще влезем на док след десет минути. Моля да направите съобщението, за което говорихме, отнасящо се до процедурите по евакуацията.
Кемпър кимна, после включи радиоуредбата и заговори в микрофона:
— Внимание, отнася се до всички пътници и до екипажа: Корабът влиза на док след десет минути. Първо ще бъдат евакуирани сериозно ранените. Повтарям: първо ще бъдат евакуирани сериозно ранените. Всички останали трябва да останат в каютите си или да изчакат в театър „Белгрейвия“ следващите инструкции. Благодаря ви.
Кемпър чу собствения си глас как отеква по радиоуредбата на мостика и едва го позна. Звучеше сякаш говори мъртвец.
80.
Лек дъждец ръмеше от ранното сутрешно небе, когато Льосюр се наведе към тиковите перила на носа на „Британия“, и огледа огромния съд. Виждаше тъмните тълпи от пасажери, които се движат по палубите, и чуваше как недоволните им гласове се издигат над потропването на дъжда, докато се мъчеха да заемат място пред подвижния мост. Всеки се опитваше да напусне борда колкото е възможно по-бързо. Повечето от аварийните коли си бяха тръгнали и сега бе време да слязат ранените. На кея стояха подредени в безупречна линия автобуси, готови да откарат хората в хотелите и по домовете, предложили да подслонят пострадалите.
Когато матросите се приготвиха да приберат въжетата на подвижния мост, високите гласове от тълпата на борда се смесиха с пронизителните викове и оплаквания на пътниците. Льосюр се запита как тези хора все още имаха енергия да обиждат. Бяха извадили дяволски късмет, че изобщо са живи.