Това беше манастирът Гсалриг Чонг, име, което можеше да се преведе като „Перлата на съзнаването на пустотата“. Когато пътеката заобиколи хребета отстрани, манастирът се разкри напълно пред погледите им: масивни, измазани в червено стени и контрафорси се издигаха върху гола гранитна скала, и завършваха в комплекс от островърхи покриви и кули, които блестяха тук-там с кръпки от златни листове.
Манастирът Гсалриг Чонг беше един от малкото в Тибет, оцелели след китайските опустошителни набези, при които войниците прогониха Далай Лама, убиха хиляди монаси и разрушиха безброй манастири и религиозни сгради. Гсалриг Чонг бе пощаден отчасти заради изключителната си отдалеченост и близостта до оспорваната граница с Непал, но също така благодарение на обикновено бюрократично недоглеждане: самото му съществуване се бе изплъзнало някакси от вниманието на официалната власт. Дори днес картите на тъй наречения Тибетски автономен район не отбелязват този манастир и монасите полагат неимоверни усилия да запазят нещата по този начин.
Пътеката се виеше покрай стръмен сипей, където група лешояди ровеха из пръснатите кости.
— Изглежда наскоро е имало смъртен случай — промърмори мъжът, кимайки към тежките птици, които безстрашно подскачаха съвсем наблизо.
— Откъде знаеш? — попита втората фигура.
— Когато умре монах, тялото му се нарязва и се хвърля на дивите животни. Това се смята за най-висша чест, тленните ти останки да нахранят и подкрепят други живи същества.
— Странен обичай.
— Напротив, логиката е безукорна. Нашите обичаи са странни.
Пътеката завърши до малка врата в масивната оградна стена. Вратата беше отворена и на прага й стоеше будистки монах, увит в роба в аленочервено и шафраненожълто, който държеше запалена факла, сякаш ги очакваше.
Двамата странници минаха през вратата, водейки конете си. Появи се втори монах и мълчаливо пое поводите, за да заведе животните до яслите.
Новодошлите спряха пред първия монах в падналия мрак. Той не каза нищо, просто чакаше.
Първият пътник свали качулката си, разкривайки продълговатото бледо лице, бяло русата коса, мраморните черти и сребристите очи на специален агент Алойзиъс Пендъргаст от Федералното Бюро за разследване.
Монахът се обърна към другата фигура. Тя свали качулката си с колебливо движение и кестенявата коса се разпиля на вятъра, улавяйки вихрушката от снежинки. Тя стоеше, леко навела глава — млада жена малко след двайсетте, с деликатно лице, фино очертани устни и високи скули — Констанс Грийн, повереница на Пендъргаст. Проницателните й виолетови очи пробягаха наоколо, запечатвайки бързо всичко, преди да се сведат надолу към земята.
Монахът се вгледа в нея само за миг. Без никакъв коментар, той се обърна и им направи жест да го последват по каменния път към главния комплекс.
Пендъргаст и повереницата му се движеха в мълчание, докато преминаха през втора врата и влязоха в тъмните предели на самия манастир, с въздух, натежал от мирис на сандалово дърво и восък. Големите, обковани с желязо порти се затвориха с грохот след тях, заглушавайки воя на вятъра до слаб шепот. Те продължиха по дълъг коридор, от едната страна на който бяха подредени месингови молитвени цилиндри, които скърцаха и се въртяха и въртяха, задвижвани от някакъв скрит механизъм. Коридорът се разклони и отново зави, навлизайки по-дълбоко в дълбините на манастира. Срещу тях изникна друг монах с огромни свещи в месингови обкови; трепкащата им светлина разкри поредица древни фрески, украсяващи двете стени.
Приличните на лабиринти завои ги отведоха най-накрая в голяма зала. Единият край бе доминиран от златна статуя на Падмасамбхава, Тантристкият Буда, осветен от стотици свещи. За разлика от замислените, полузатворени очи на повечето изображения на Буда, очите на Тантристкия Буда бяха широко отворени, бдителни и пълни с живот, символизиращи повишеното познание, постигнато от изучаването на тайните техники на Дзогчен и дори достъпната само за посветени Чонг Ран.
Манастирът Гсалриг Чонг бе една от двете съкровищници в света, запазила дисциплината Чонг Ран, енигматичните доктрини, познати на онези малцина, които ги знаеха като „Перлата на непостоянството на разума“.
На прага към вътрешния олтар двамата пътници спряха. В отсрещния край няколко монаси си почиваха в мълчание, седнали върху подредени в редици каменни пейки, сякаш очакваха някого.