— Наистина ли? — попита госпожа Далбърг. — Възможно ли е да попаднем на буря?
— Ако прогнозите за времето са точни, ние ще попаднем на буря — някъде край Голямата Нюфаундлендска Плитчина. — Той се усмихна успокоително. — Няма за какво да се притеснявате. Ще бъде страхотно забавление.
Първият помощник-капитан каза довиждане и се приближи към друга маса, на която седяха шумни интернет милиардери. Майлс беше благодарен за моментната тишина след невъздържаните им ревове, докато Льосюр повтаряше урока си.
— Най-прекрасният първи помощник-капитан във флотата — каза Майлс. — Щастливи сме, че е при нас. — Това бе стандартната му линия на поведение; пък и всъщност Льосюр беше свестен тип. Не от онези типични първи помощници, които обикновено биваха арогантни, надути и мнителни поради факта, че не са капитани.
— Прилича по-скоро на побеляващия Пол Маккартни — каза Лайънъл Брок. — Има ли нещо общо с него?
— Акцента — отвърна Майлс. — И вие не сте първият, който го отбелязва. — Той намигна. — Не допускайте да чуе, че казвате подобно нещо; нашият първи помощник, съжалявам да го кажа, не е почитател на „Бийтълс“.
Основното блюдо пристигна заедно с друго вино и едновременните разговори край масата се усилиха. Майлс включи радара си. Дори когато той самият говореше, бе в състояние да слуша няколко други разговора едновременно. Това беше полезно умение.
Госпожа Далбърг се обърна към Пендъргаст.
— Повереницата ви е забележителна млада жена.
— Наистина.
— Какво е образованието й?
— Самоука е.
Шумен кикот от съседната маса накара ушите на Майлс да се наострят. Беше Скот Блекбърн, компютърното дете чудо, с двамата си приятели подлизурковци и техните хрантутници, всички в хавайски ризи, шорти и сандали, категорично незачитащи правилата на кораба и шивашките традиции на Първата вечер. Майлс потръпна. При всяко пътуване на кораба имаше поне една група богати, шумни бизнесмени. Висока поддръжка. Експлоатация в най-висша форма. Според справките за тях, Блекбърн и групата му бяха направили винарска обиколка из провинция Бордо, където бяха пръснали милиони долари за изграждането на мигновени винарски изби. И, каквито най-често бяха милиардерите, те бяха взискателни и ексцентрични: Блекбърн беше настоял за предекориране на скъпия си апартамент със собствени произведения на изкуството, антики и мебели, за седемдневното плаване.
Госпожа Далбърг продължаваше да говори с Пендъргаст.
— И как се случи, че тя стана ваша повереница?
Госпожица Грийн се намеси:
— Първият ми настойник, доктор Ленг, ме намери изоставена и скитаща по улиците на Ню Йорк, сираче.
— О, небеса, не знаех, че такива неща се случват в наши дни.
— Когато доктор Ленг беше убит, Алойзиъс, негов роднина, ме взе при себе си.
Думата „убит“ увисна тежко във въздуха.
— Колко трагично — отрони Майлс — Толкова съжалявам.
— Да, наистина е трагична история, нали, Алойзиъс?
Майлс улови острота в гласа й. Нещо ставаше тук. Хората са като айсберги — най-важното от онова, което ставаше, особено грозотата, беше скрито под повърхността.
Госпожа Далбърг се усмихна топло на Пендъргаст:
— Чух по-рано, че сте частен детектив?
„О, не“, помисли си Майлс. „Не и отново.“
— В настоящия момент, да.
— Какво казахте, че разследвате?
— Боя се, че не съм казал.
— Разследване? — Брок, дилърът, вдигна вежди и ги изгледа разтревожено. Той явно беше пропуснал предишния разговор.
— Колко възхитително мистериозно. — Далбърг се усмихна и сложи ръка върху ръката на Пендъргаст. — Обичам хубавите мистерии. Харесвате ли четива за убийства, господин Пендъргаст?
— Никога не чета романи. Намирам ги за нелепи.
Далбърг се разсмя.
— Аз пък ги обожавам. И съм развълнувана, господин Пендъргаст, че „Британия“ би станала великолепен декор за убийство. — Тя се обърна към Майлс: — Вие какво мислите, господин Майлс?
— Едно убийство може да е великолепно, стига никой да не е наранен. — Това остроумие предизвика смях и Майлс отново се възгордя от способността си да поддържа разговор на очарователно незадълбочено ниво, където светският етикет изискваше да остане.
Пендъргаст се наведе напред.
— Не мога да ви обещая убийство по време на воаяжа — каза той, а гласът му беше като мед, — но мога да ви кажа следното: на борда има убиец.
11.
Пендъргаст си почиваше в салона на апартамента им и прелистваше огромния списък с вина на „Британия“. Наблизо един телевизор с плосък екран бе свързан към корабния информационен канал и един глух глас превъзнасяше достойнствата на океанския лайнер в поредица от изображения.