Най-горната скамейка беше заета от старейшината на манастира. Мъжът изглеждаше странно. Древното му лице бе сбръчкано в постоянен израз на веселие, дори смях. Одеждите му висяха от него като пране, провесено на тел. До него седеше малко по-млад монах, също познат на Пендъргаст: Церинг, един от малцината, говорещи английски, който се държеше като „управител“ на манастира. Той беше изключително запазен мъж на възраст вероятно към шейсетте. Под тях седяха редица от двайсет монаси на различна възраст: някои — тийнейджъри, други стари и сбръчкани.
Церинг се изправи и заговори на английски, пропит от странната музикална напевност на тибетския.
— Приятелю Пендъргаст, приветстваме те отново в манастира Гсалриг Чонг, приветстваме и гостенката ти. Заповядайте, седнете и пийте чай с нас.
Той посочи към една каменна пейка, покрита с избродирани с коприна възглавници — единствените възглавници в помещението. Двамата седнаха и малко по-късно няколко монаси се появиха с месингови подноси с чаши, от които се виеше парата на намаслен чай и тсампа. Пиха от сладкия чай мълчаливо и едва когато го привършиха, Церинг заговори отново:
— Какво доведе приятеля Пендъргаст обратно в Гсалриг Чонг? — попита той.
Пендъргаст се надигна.
— Благодаря за посрещането, Церинг — произнесе той тихо. — Радвам се, че съм тук. Върнах се при вас, за да продължа пътешествието си към медитация и просветление. Нека ви представя госпожица Констанс Грийн, която също дойде с надежда за учение. — Той взе ръката й и тя се изправи.
Последва дълга тишина. Най-накрая Церинг стана. Отиде до Констанс и застана пред нея, вгледа се спокойно в лицето й, после я докосна по косата, като я попипа нежно с пръсти. След това, пак така нежно протегна ръка и я допря до възвишението на гърдите й, първото до едната, после до другата. Тя продължи да стои неподвижно.
— Жена ли сте? — попита той.
— Сигурно сте виждали жена и преди — каза Констанс сухо.
— Не — отвърна Церинг. — Не съм виждал жена, откакто дойдох тук като двегодишен.
Констанс се изчерви.
— Много съжалявам. Да, жена съм.
Церинг се обърна към Пендъргаст.
— Това е първата жена, идвала някога в Гсалриг Чонг. Никога не приемаме жени за ученички. Съжалявам, че трябва да го кажа, но това не може да бъде допуснато. Особено сега, по средата на погребална церемония за Многоуважаемия Раланг Ринпоче.
— Ринпоче е мъртъв? — попита Пендъргаст.
Церинг се поклони.
— Съжалявам да чуя за смъртта на Най-Върховния Лама.
При тези думи Церинг се усмихна.
— Това не е загуба. Ние ще открием неговото превъплъщение — деветнадесетия Ринпоче — и той ще е отново с нас. Аз съм този, който съжалява, че отказва да изпълни молбата ти.
— Тя се нуждае от вашата помощ. Аз имам нужда от нейната помощ. Ние двамата… сме уморени от света. Извървяхме дълъг път, за да намерим мир. Мир и изцеление.
— Знам колко трудно е било пътуването ви. Знам колко много сте се надявали. Но Гсалриг Чонг съществува от хиляда години без женско присъствие и това не може да се промени. Тя трябва да си тръгне.
Последва дълга тишина. И тогава Пендъргаст вдигна очи към древната, неподвижна фигура, заела най-високата пейка.
— Такова ли е и решението на старейшината?
В първия момент нямаше и следа от раздвижване. Случаен посетител би взел сбръчканата фигура за някакъв щастлив, изкуфял идиот, който се хили тъпо от високия си стол над другите. Но тогава последва най-просто трепване на изсъхнал показалец и един от по-младите монаси се изкачи и се приведе към старейшината, допирайки ухо до беззъбата му уста. След миг той се изправи и каза нещо на Церинг на тибетски.
Церинг преведе:
— Старейшината моли жената да повтори пак името си, ако обича.
— Аз съм Констанс Грийн — долетя тихият, но решителен глас.
Церинг преведе на тибетски, затруднен от името.
Последвалата тишина продължи минути.
Отново трепване на показалеца; отново старият монах промърмори нещо до ухото на младия монах, който го повтори със силен глас.
Церинг каза:
— Абатът пита дали това е истинското й име.
Тя кимна.
— Да, това е истинското ми име.
Старият Лама вдигна приличната си на клечка ръка и посочи към една неясна стена на стаята с нокътя си, който стърчеше почти на два и половина сантиметра от пръста му. Всички очи се обърнаха към една храмова картина, скрита под падаща на гънки свещеническа дреха, една от многото, закачени на стената.
Церинг отиде и повдигна дрехата, приближавайки една свещ. Пламъкът освети потресаващо богато и сложно изображение: красива зелена богиня с осем ръце седеше върху бял лунен диск и около нея се въртеше в спирала златен филигран, сякаш подхванат от буря.