Чух името ми да се споменава неведнъж, докато сестрите обсъждаха бедствието на тих глас зад мен. Тарел разказа за моята храброст пред лицето на препускащите камили, а Лила напомни на сестрите си, че тъкмо моето предупреждение е спасило всички. Ако не бях принуден да стоя отвън в номадска роба, която смърдеше на камила и предизвикваше адски сърбеж по слънчевите ми изгаряния, вероятно щях да се чувствам доста доволен от себе си.
Шейхът, заедно със синовете и стражите си, беше изчезнал сред дюните да търси безценния си товар и животните, върху които бе вързан той. Ум не ми побираше как биха могли да проследят камилите нощем, нито как смятат да намерят обратния път, със или без тях, но това изглеждаше изцяло проблем на шейха, а не мой.
Стоях приведен срещу вятъра, присвил очи да ги опазя от ситните песъчинки в него. През целия ден ни беше полъхвал лек западен ветрец, но сега той се беше обърнал по посока на експлозията, сякаш в отговор на някакъв повик, и се бе усилил до нещо, което лесно можеше да се превърне в пясъчна буря. Огънят на юг бе угаснал, оставяйки само мрак и въпроси.
След половин час се отказах да стоя на пост и започнах вместо това да седя на пост. Разрових пясъка, за да го направя по-удобен за насинения си задник. Гледах как по-здравите слуги на шейха спасяват още палатки и ги вдигат наново, доколкото могат. И слушах дъщерите, като от време на време въртях в ръце един счупен кол за палатки, който бях взел вместо меч. Даже започнах да си тананикам: нужно е нещо повече от експлозия на Строителско слънце, за да помрачи първата нощ на човек в света на живите, след като е прекарал сякаш цяла вечност в Ада. Бях изкарал първите два куплета на „Атаката на Желязното копие“, когато някакво необяснимо затишие ме накара да се поизправя и да се огледам. Напрягайки очи, можех да различа в мрака най-близките мъже, стоящи неподвижно около една полувдигната палатка. Зачудих се защо ли са спрели работа. Истинският въпрос ме връхлетя след няколко мига. Защо едва ги виждах? Беше станало по-тъмно — много по-тъмно, — и то само в разстояние на няколко минути. Вдигнах очи. Нямаше звезди. Нямаше луна. Което би трябвало да означава облак. А в Сахар това просто не се случваше. Със сигурност не се беше случвало през годината, която прекарах в Хамада.
Първата капка дъжд ме улучи право между очите. Втората попадна в дясното ми око. Третата — дълбоко в гърлото ми, когато понечих да се оплача. За десет секунди трите капки се превърнаха в потоп, който ме накара да се шмугна под навеса на палатката. Тънки ръчици посегнаха да ме хванат за раменете и ме издърпаха през платнището.
— Дъжд! — възкликна Тарел. Лицето ѝ беше в сянка, светлината на една-единствена лампа загатваше извивката на скулата ѝ, челото ѝ, линията на носа ѝ.
— Как е възможно да вали? — Беше Мина, уплашена, но и развълнувана.
— Ами… — Не знаех. — Сигурно Строителското слънце го е направило. — Можеше ли огънят да предизвика дъжд? Един толкова голям огън би могъл да промени времето… пламъците със сигурност бяха стигали достатъчно високо, за да оближат самия небесен покров.
— Чувала съм, че след Деня на хилядата слънца настъпила стогодишна зима. Зима като на север, където водата става на камък и пада от небето на парцали — каза Данел. Лицето ѝ беше току до рамото ми и плътният ѝ глас предизвика тръпки по гръбнака ми.
— Страх ме е. — Лила се притисна по-силно към мен, когато дъждът заплющя по покрива на палатката над главите ни. Съмнявах се, че ще останем сухи задълго — палатките в Либа са предназначени да пазят от слънце и вятър; рядко им се налага да се справят с влага.
Трясък на гръмотевица отекна абсурдно близо и изведнъж принц Джал се озова в ролята на плънка на сандвич от четири момичета. За миг гърмежът ме парализира от ужас и ме остави със звънтящи уши, затова ми бе нужно малко време да оценя положението си. Дори трийсет и шест аршина тоби не можеха да скрият напълно привлекателността на сестрите от такова разстояние. Секунди по-късно обаче нов страх се надигна и прогони всякакви мои мисли да се възползвам от ситуацията.
— Мили дами, баща ви отправи някои съвсем конкретни заплахи относно вашето целомъдрие и аз наистина…
— О, няма нужда да се притесняваш за това — прошепна нечий дрезгав глас толкова близо до ухото ми, че ме накара да потреперя.
— Татко разправя какво ли не — промълви тихо едно момиче, отпуснало глава на гърдите ми. — А и докато дъждът не спре, никой няма да помръдне от мястото си.
— Не помня друг момент, когато над нас да не са бдели татко или братята ни, или хората му. — Още една се притисна, меко към рамото ми.