— А ние толкова се нуждаем от закрила… — Глас зад мен. Мина? Данел? Която и да беше, именно нейните ръце галеха бедрата ми по съвсем не целомъдрен начин.
— Но шейхът…
— Златен обков? — Отекна звънлив смях, когато четвъртата сестра започна да ме натиска надолу. — Наистина ли го вярваш?
Поне две от момичетата се бяха заели да развиват тобите си с чевръсти и опитни ръце. Сред сенките, хвърляни от толкова много тела, не виждах почти нищо, но каквото виждах, ми харесваше. И то много.
Вече и четирите ме натискаха надолу — плетеница от гладки крайници, дълги коси и опипващи ръце.
— Златото е толкова скъпо. — Тарел ме възседна, все още полуомотана в тобата си.
— Това би било глупаво. — Данел се притискаше от едната ми страна, възхитително мека, и езикът ѝ правеше приказни неща с ухото ми. — Той винаги използва сребро…
В този момент се опитах да стана, но те бяха прекалено много и нещата излязоха извън контрол — освен нещата, които те държаха в ръце… пък и, дявол да го вземе, бях прекарал толкова дълго в Ада, че ми беше време да видя малко рай.
В Либа имат поговорка: Последният аршин от тобата е най-хубавият.
— Ааааау!
Открил съм, че малко неща могат да уталожат жарта на един мъж по-ефективно от студената вода. Когато покривът на палатката, отслабнал от по-раншното изпитание, внезапно поддаде и изля върху гърба ми няколко галона ледена дъждовна вода, аз рипнах пъргаво, разпилявайки ал’Хамидките, и без съмнение ги научих на сума ти нови чуждоземни ругатни.
Едно нещо, което стана ясно, докато водата се лееше от мен, беше, че много малко нова вода се лее върху мен, за да я замести.
— Шшшт! — Извисих глас над последните им писъци — мокренето им беше харесало не повече, отколкото на мен. — Спряло е да вали.
— 
1 — извика някакъв мъж отвън на поганския им език, а към него се присъединиха и други. Сигурно бяха чули писъците. Колко ли още време страхът от онова, което би им сторил шейхът, ако нахълтат при дъщерите му, щеше да надделява над страха от онова, което би им сторил, ако не ги опазят — не знаех.
— Покрийте се! — извиках и пристъпих да отбранявам изхода.
Чух зад себе си хихикане, но те се раздвижиха — вероятно не очакваха да се измъкнат невредими, ако вест за техните лудории стигне до баща им.
Отвън някой хвана платнището на палатката. Дори не го бях вързал! Изквичах и се метнах да стисна долния му край.
— По-бързо, за бога! И духнете лампата!
Това ги накара да се разкикотят отново. Аз грабнах лампата и изпреварих всякакъв опит за влизане, като изскочих навън, събаряйки най-близкия слуга на шейха, който тупна по задник в мокрия пясък.
— Всички са добре! — Изправих се и посочих назад към палатката. — Покривът поддаде от дъжда… има вода навсякъде. — Постарах се да обясня последната част с жестове, за в случай че никой от тях не знае имперския език. Не мисля, че идиотите ме разбраха, защото стояха и ме зяпаха, все едно съм им сервирал гатанка. Отдалечих се с решителни крачки от палатката, като дадох знак на тримата да дойдат с мен. — Вижте! Ей тук ще е по-чисто. — Искрено се надявах тобите да се обличат също толкова бързо, колкото се събличат. Двама от хората на шейха вече водеха насам една от прислужничките, подтиквайки я да побърза въпреки нараняванията ѝ.
— Я, какво е онова там? — Казах го най-вече за да разсея всички. Но когато погледнах в посоката, накъдето сочех… там имаше нещо. — Ей там! — зажестикулирах още по-усърдно. Лунната светлина беше започнала да си пробива път през разкъсаните облаци над нас и ми се стори, че нещо изниква от дюната, която бях избрал наслуки. Не се показва на върха ѝ, нито пък излиза от сянката ѝ, а се изравя от мокрия пясък.
Другите също го видяха и гласовете им се надигнаха в объркана гълчава. От разровения пясък се надигна нещо — фигура, невероятно кльощава и бледа като кост.
— Мамицата му… — Бях се измъкнал от Ада, а сега сякаш самият Ад ме следваше по петите. Дюната беше разкрила скелет, чиито кости не бяха свързани с нищо повече от спомен за предишната им близост. Още един скелет си пробиваше път през мократа земя до първия, сглобявайки се на излизане.
Навсякъде около мен хората закрещяха тревожно — ругаеха, призоваваха Аллах или просто пищяха. Започнаха да отстъпват. И аз с тях. До неотдавна тази гледка би ме накарала да хукна в посоката, която ме отдалечава най-бързо от двата ужаса пред нас, но вече бях виждал достатъчно мъртви, в Ада и извън него, така че задържах паниката си малко под точката на кипене.