— Откъде се взеха? Какви са шансовете да вдигнем лагер точно на мястото, където са умрели двама пътници? — Не ми се струваше справедливо.
— Повече от двама — обади се боязлив глас зад мен. Врътнах се и видях четири увити в тоби фигури пред женската палатка. — Погледни натам! — Тази, която говореше — най-ниската, значи вероятно Мина, най-малката, — посочи наляво. Пясъкът от подветрената страна на дюната бе започнал да се надига и костеливи ръце щръкваха от него като кошмарни плевели.
— Тук някога е имало град — обади се най-високата… Данел? — Пустинята го погълнала преди двеста години. Тя е засипала много градове. — Говореше спокойно: вероятно от шока.
Слугите на шейха заотстъпваха в нова посока, която да ги отдалечава и от двете заплахи. Първите два скелета сякаш ни съзряха с празните си орбити и се понесоха към нас в безшумен смъртоносен бяг, забавян само от мекия пясък. Това вече накара паниката ми да изкипи. Ала преди да успея да си плюя на петите, покрай мен се втурна един самотен ха’тари, който явно бе прекосил лагера. Шейхът сигурно го беше оставил да патрулира по дюните наоколо.
— Нямам меч! — Разперих извинително празните си ръце и се оставих на отстъплението да ме отнесе при четирите щерки.
Стояхме заедно и гледахме как пустинникът пресрещна първия скелет. Замахна към врата му със закривената си сабя. Резултатът бе окуражителен: костите се пръснаха под удара, черепът отлетя, а останалата част от скелета се блъсна в мъжа, за да отскочи и да се срине на купчина върху пясъка.
Вторият скелет връхлетя към воина и той го промуши.
— Идиот! — изкрещях аз, може би неразумно, защото той действаше по инстинкт, а рефлексите му бяха добре заточени.
За нещастие промушването на скелет в гърдите представлява по-дребно неудобство за него, отколкото в дните, когато костите му са били покрити с плът и са предпазвали някой бял дроб. Скелетът се наниза на сабята и посегна към лицето на воина с костеливите си пръсти. Мъжът отстъпи с вик, като остави оръжието си заклещено между ребрата му.
Сега, когато и последните останки от облаците се разнесоха и лунната светлина заля сцената, видях, че костите на скелета не са толкова несвързани, колкото си мислех. Сребристата светлина озаряваше сива мъглива субстанция, която обвиваше всяка кост и я свързваше, макар и слабо, със съседната, сякаш призракът на бившия им собственик все още витаеше около тях и се мъчеше да ги задържи заедно. Там, където се беше разпилял първият скелет, мъглата или димът бяха образували петно на земята и докато то попиваше, пясъкът се загърчи, в него се появиха кошмарни лица, раззинали усти в беззвучни писъци, преди да загубят форма и на свой ред да се разпаднат.
Ха’тарският воин продължи да отстъпва, превит одве и притиснал ръце към лицето си. Скелетът извъртя черепа си към нас и се затича отново, а останалата в гръдния му кош сабя потракване в унисон с костите му.
— Насам! — Аз се обърнах с намерението също да хукна, само за да видя, че от всички страни към лагера прииждат скелети, лъщящи в бяло под лунната светлина. — По дяволите!
Хората на шейха не разполагаха за самоотбрана с нищо по-добро от ками, а аз не бях успял дори да свия някой нож по време на вечерята.
— Там! — Данел ме хвана за рамото и посочи към най-близката от няколкото стойки за лампи между палатките. Всяка представляваше махагонова колона, висока шест стъпки и крепяща се върху широка основа, а на върха ѝ се гушеше медната лампа.
— Това не ни е от никаква скапана полза! — Въпреки това я грабнах, като съборих лампата, и я надигнах с пъшкане.
Понеже нямаше накъде да бягам, зачаках първия от нападателите ни и изчислих замаха си така, че да съвпадне с пристигането му. Стойката за лампи се вряза в гръдния кош на скелета, пръсна го като трески и прекърши гръбнака сред дъжд от прешлени. Мъртвата твар се срина на стотици парчета и призракът, който ги държеше заедно, се слегна бавно върху останките като падаща сива мъгла.
Инерцията на замаха ми ме завъртя в обратната посока и се наложи дъщерите да проявят пъргавина, за да не ги уцеля. Озовах се с гръб към първоначалния си противник и с лице към нови двама, без време да замахна отново. Мушнах с основата на стойката към гръдната кост на по-близкия скелет. Лишен от плът, той не беше особено тежък и ударът спря атаката му, натроши костите му и го повдигна от земята. Следващият скелет стигна до мен миг по-късно, но аз успях да го цапардосам по врата със стойката като със сопа, а после да го съборя на пясъка, където теглото ми отдели черепа от тялото му, преди костеливите му пръсти да ме докопат.