Аз яздех, прегърбен над зловонното си добиче, поклащайки се от хода му, и се потях в робата си, копнеейки час по-скоро да стопя милите между нас и безопасността на стените на Хамада. Но някак си знаех, че няма да успеем. Може би дори само споменаването на джина беше подпечатало съдбите ни. Като говориш за дявола…
Строителското слънце оставяше след себе си невидим огън — това всеки го знаеше. Даже в Червения предел имаше места, все още омърсени от сянката на Хилядата слънца. Места, където човек ще открие, че кожата му без причина се покрива с мехури, и ще умре по ужасен начин през следващите няколко дни. Наричаха ги Обетованите земи. Един ден те щели да бъдат отново наши, но не скоро.
Наполовина очаквах джинът да дойде така — като светлината на Строителското слънце, само че невидим, превръщайки хората един след друг в огнени стълбове, от които тече разтопена мазнина. В Ада бях виждал ужасни неща и въображението ми разполагаше с предостатъчно материал.
Всъщност джинът изгаря хората отвътре.
Започна се с надписи върху пясъка. Докато криволичехме между дюните, ослепително белите им склонове се нашариха със засуканите писмена на езичниците. Отначало ги виждахме само където слънцето огряваше склона под достатъчно остър ъгъл, за да могат изпъкналите букви да хвърлят сянка.
Никой от нас не знаеше колко време сме яздили между склонове, осеяни с описания на съдбата ни, преди Тарел да забележи знаците.
— Какво пише? — Всъщност не исках да знам, но това е един от онези въпроси, които се задават сами.
— Не ти трябва да знаеш. — Махуд изглеждаше обзет от гадене, все едно е изял прекалено много овчи очи.
Или целият керван беше грамотен, или тревогите бяха заразни, тъй като само минути след откритието на Тарел всеки пътник като че ли вървеше или яздеше, затворен в свой собствен мехур от отчаяние. Треперещи гласове мълвяха молитви, ха’тарите яздеха по-наблизо и цялата пустиня сякаш ни притискаше, необятна и празна.
Махуд беше прав, не ми трябваше да знам какво гласят надписите, но въпреки това някаква моя част копнееше да разбере. Очертанията на думите, изпъкнали върху гладкостта на дюните, привличаха погледа ми, едновременно влудяващи и ужасяващи. Искаше ми се да препусна и да залича посланията, но страхът ме задържаше сред другите. Най-важното, когато връхлети бедата, е да си тих и незабележим. Не привличай вниманието към себе си — не бъди гръмоотводът.
— Колко още остава? — Вече бях задавал този въпрос няколко пъти, първо с раздразнение, после с отчаяние. Бяхме близо. Десет мили, може би петнайсет, и дюните щяха да се разделят, за да разкрият Хамада, още един град, който чака своя ред да потъне в пустинята. — Колко остава? — попитах пак, сякаш повторението би погълнало милите по-ефективно от хода на камилите.
Като видях, че Махуд ме пренебрегва, се обърнах към Яхмин и открих, че вече съм център на неговото внимание. Нещо в скованата му стойка, в непохватността, с която яздеше камилата си, ме накара да се сепна и въпросът заседна в гърлото ми.
Срещнах очите му. Той задържа погледа ми със същия неумолим взор, който използваше баща му — но после го видях: трепкащ пламък зад зеницата на всяко око.
— Какво… какво пише върху пясъка? — изломотих нов въпрос.
Устните на Яхмин се разтвориха и помислих, че ще заговори, но вместо това устата му зейна толкова широко, че чак челюстта му изскърца, и от нея излезе съскане, като на пясък, свличащ се от дюните. Той се приведе напред, ръката му ме стисна за китката и под нея лумна огън, който се опитваше да си прогори път, да нахлуе в мен. Целият ми свят се сведе до този изгарящ допир — нищо друго, нито картина, нито звук, нито вдишване, само болката. Болката и спомените… най-лошите от всички спомени… спомените от Ада. А докато аз страдах и се губех в тях, колко ли време щеше да е нужно на джина, за да се измъкне от Яхмин и да изпепели плътта ми отвътре, отнасяйки собствената ми недохранена душа в Ада завинаги? Видях Снори да стои там в спомените ми, да стои в началото на история, която нямах желание да следвам, с онази негова усмивка, онази безразсъдна, глупава, смела, заразна усмивка… Всичко, което трябваше да направя, беше да се държа за настоящето. Трябваше да остана тук, сега, при тялото си и при болката. Трябваше да…
Ръката на Снори ме стиска за китката, а другата е на рамото ми, за да ми попречи да падна. Вдигам очи и го виждам очертан на фона на мъртвешкото небе, от което кърви равномерна оранжева светлина. Всичко ме боли.