— Вратата ти се изплъзна, а? — Той ме изправя на крака. — И аз не можах да я удържа — трябваше да те издърпам бързо, преди да се е затръшнала.
Преглъщам писъка на неподправен ужас, преди да ме е задушил в стремежа си да се излее на воля.
— Ъъъ.
Вратата е точно пред мен, блед сребрист правоъгълник, надраскан върху мътносивата повърхност на гигантска канара. И чезне пред очите ми. Целият живот, цялото ми бъдеще, всичко, което познавам, лежи от другата страна на тази врата. Кара и Хенан са там, само на две крачки от нея, и вероятно още я зяпат объркано.
— Да дадем на Кара минутка да я заключи. После ще тръгваме. — Снори се извисява до мен.
Съвсем скоро объркването на Кара ще премине в гняв, щом осъзнае, че съм свил ключа на Локи от джоба ѝ. Проклетото нещо кажи-речи само скочи в ръката ми и се залепи за пръстите ми, като че ли искаше да бъде откраднато.
Хвърлям бърз поглед наоколо. Отвъдният живот изглежда забележително скучен. В детските приказки разправят, че Строителите правели летящи кораби и някои от тях се издигали над облаците, чак до чернотата между звездите. Казват, че най-богатият крал веднъж събрал толкова данъци, че докарал народа си до просешка тояга, за да построи кораб тъй огромен и бърз, с хиляда акра платно, че отнесъл хора чак до Марс, който също като Луната представлява самостоятелен свят. Те изминали всички тези неизброими хиляди мили и се върнали с образи на място със скучни червени скали, скучен червен прах и сух вятър, който духа безспир… и хората никога повече не си направили труда да идат там. Мъртвите земи изглеждат горе-долу по същия начин… само че не толкова червени.
Сухотата дращи кожата ми, сякаш самият въздух е жаден, и всяка частица от тялото ми ме боли като насинена. В слабата светлина сенките по лицето на Снори изглеждат зловещо, като че ли самата плът е сянка върху костите отдолу и всеки момент мога да открия, че е изчезнала, оставяйки само взиращ се в мен гол череп.
— Какво, по дяволите, е това? — Посочвам обвинително с пръст през рамото му. Веднъж вече съм опитвал този номер, когато се запознахме, и той дори не трепна. Сега обаче се обръща, задължен от доверието. Бързо измъквам ключа на Локи от джоба си и мушвам към избледняващата врата. Появява се ключалка, ключът потъва в нея, аз го завъртам, после го завъртам обратно и го изваждам. За по-малко от миг. Заключено.
— Нищо не виждам. — Снори още се взира в хаоса от камъни, когато пак се обръщам към него. Полезно нещо е доверието. Прибирам ключа в джоба си. За Келем той струваше шейсет и четири хиляди златни крони. На мен ми струва кратък престой в мъртвите земи. Ще отворя пак вратата, когато съм сигурен, че Кара няма да ме чака от другата страна. А после ще се прибера у дома.
— Може да е било сянка. — Оглеждам хоризонта. Не е никак вдъхновяващ. Ниски хълмове, набраздени от дълбоки клисури, чезнат в унилата мараня. Гигантската канара, до която стоим, е една от многото, пръснати из тази обширна равнина от натрошен камък: тъмни назъбени парчета базалт, забити в скучния червеникав прах. — Жаден съм.
— Да вървим. — Снори вдига брадвата на рамото си и тръгва, като стъпва от един остър камък на друг.
— Накъде? — Тръгвам след него, съсредоточил цялото си внимание върху терена под краката си, усещам неудобните ръбове през подметките на ботушите си.
— Към реката.
— И откъде знаеш, че се намира в тази посока? — Мъча се да не изоставам. Не е горещо, нито студено, просто сухо. Има вятър, не достатъчно силен, за да вдигне прах, но той духа през мен — не покрай мен, а през мен, като болка дълбоко в костите.
— Това са мъртвите земи, Джал. Тук всички са загубени. Всяка посока може да те отведе където отиваш. Просто трябва да се надяваш, че наистина искаш да бъдеш на въпросното място.
Не казвам нищо. Варварите не се поддават на логиката. Вместо това хвърлям поглед назад към канарата, където се е намирала вратата, опитвайки се да я запечатам в паметта си. Тя е извита надясно, почти като буквата Г. Уж би трябвало да мога да отворя врата където си поискам, но нямам особено желание да подлагам това на проверка. Беше ни нужен маг като Келем, за да ни покаже врата за влизане, а в момента той вероятно се намира в мъртвите земи. Бих предпочел да не го моля да ми покаже изхода.
Продължаваме. Стъпваме от камък на камък с подбитите си нозе и газим през праха там, където камъните са по-нарядко. Не се чува никакъв звук, освен издаваните от нас. Нищо не вирее тук. Само суха и безбрежна пустош. Очаквал съм писъци, разкъсани тела, мъчения и демони.