— Ти това ли очакваше? — Ускорявам крачка и настигам пак Снори.
— Да.
— Винаги съм мислил, че Адът ще е по-… оживен. Тризъбци, виещи души, огнени езера.
— Вьолвите казват, че богинята Хел създава специален ад за всеки човек.
— Богиня ли? — Удрям пръста на крака си в камък, скрит под праха, и закуцуквам нататък с ругатни.
— Прекара цяла зима в Тронд, Джал! Нищо ли не си научил?
— Мамка му. — Продължавам да куцукам. Болката в крака почти ме обезкуражава. Все едно съм стъпил в киселина и тя си прояжда път нагоре по крака ми. Щом един ударен пръст боли толкова в мъртвите земи, изпитвам ужас при мисълта за някакво по-сериозно нараняване. — Научих сума ти неща. — Само че не за скапаните им саги. Повечето от тях, изглежда, се отнасяха за Тор, който млати разни неща с чука си. Вярно, бяха по-интересни от историите, с които се опитва да ни пълни главите Рим, но не точно пример, по който да живееш.
Снори спира и аз го подминавам с куцукане, преди да осъзная това. Обръщам се и той разперва ръце.
— Тук властва Хел. Тя бди над мъртвите…
— Не, чакай. Това си го спомням. — Кара ми го е разказвала. Хел, със сърце от лед, прорязана от носа до чатала от линия, която дели лявата ѝ половина от чист гагат и дясната ѝ половина от алабастър. — Тя се взира в душите човешки и светлото ѝ око вижда доброто в тях, а тъмното ѝ око — лошото, обаче на нея не ѝ пука за никое от двете… правилно ли съм го схванал? — Заподскачвам на един крак и разтривам пръста си.
Снори свива рамене.
— Горе-долу. Тя вижда смелостта у мъжете. Иде Рагнарьок. Не Хилядата слънца на Строителите, а истински край, когато светът ще се разцепи и изгори и великаните ще се надигнат. Тогава единствено смелостта ще има значение.
Оглеждам скалите, праха, голите хълмове.
— Тогава къде е моят? Щом това е твоят ад, къде е моят? — Не искам да видя моя. Ама хич. Но въпреки това да скитам из ада на един варварин ми се струва… грешно. Или може би главната съставка на личния ми ад е никой да не признава превъзходството на благородниците над простолюдието.
— Ти не вярваш в него — казва Снори. — Защо Хел ще го изгражда за теб, като не вярваш в него?
— Вярвам! — Имам инстинкт да защитавам вярата си във всичко.
— Баща ти е свещеник, нали?
— Кардинал! Кардинал е, а не някакъв скапан селски поп!
Снори свива рамене, като че ли това са само думи.
— Децата на свещениците рядко вярват. Никой не е пророк в собствената си страна.
— Тия езически безсмислици могат да…
— Това е от Библията. — Снори спира пак.
— О. — Аз също спирам. Предполагам, че е прав. Никога не съм виждал особена полза от религията, освен когато става дума за ругатни или молби за пощада. — Защо спряхме?
Снори не казва нищо, затова поглеждам накъдето гледа той. Пред нас въздухът е натрошен и през пукнатините зървам частици небе, което изглежда невъзможно синьо, прекалено изпълнено с живот, за да има място в сухите земи на смъртта. Пролуките се разширяват — виждам дъгата, описана от един меч, дъжд от червени пръски и един мъж се изсипва от нищото, а пролуките се затварят след него. Казвам мъж, но всъщност е само спомен за мъж, скица от бледи линии, заемаща мястото, където би трябвало да е той. Мъжът стои, без да размества и прашинка, и аз виждам безкръвната рана, която го е убила — резка през челото му, спускаща се до счупената му ключица и през нея в месото му.
Докато той стои там, процесът се повтаря от лявата и дясната му страна, и още веднъж на двайсет крачки зад него. Още мъже изпадат от някакво бойно поле, където гинат. Те не ни обръщат внимание, стоят с наведени глави, по някои от тях има остатъци от броня, всичките са невъоръжени. Тъкмо се каня да извикам на първия, когато той се обръща и се отдалечава; пътят му води горе-долу в нашата посока, но се отклонява леко вляво.
— Души — опитвам се да кажа на глас, но от устата ми излиза само шепот.
Снори свива рамене.
— Мъртъвци. — Той също тръгва напред. — Ще ги последваме.
Поемам след него, но въздухът се разцепва току пред мен. Виждам света, мога да го помириша, да усетя вятъра, да вкуся въздуха. И изведнъж разбирам глада в очите на мъртвите. Прекарал съм в сухите земи по-малко от час, а нуждата, която предизвиква у мен това мимолетно зърване на живота, е всепоглъщаща. Там бушува битка, пред която онази в Аралския проход прилича на дребна схватка: мъже се секат с ярка стомана и диви крясъци, воинските пълчища реват, ранените пищят, умиращите стенат. И въпреки това аз се хвърлям напред, обзет от такъв отчаян копнеж по живия свят, че няколко мига там, преди някой да ме прободе с копие, ми се струват достатъчни.