15. Червената кралица вярва, че катастрофата може да бъде предотвратена — или че трябва поне да се опита. Синята дама иска да ускори края, вярвайки, че тя и още малцина избраници могат да оцелеят и да станат богове в онова, което ще последва.
16. Докотр Тапрут изглежда като собственик на цирк, който си гледа своята работа, но Джалан го е видял в спомените на баба си отпреди шейсет години като ръководител на службата за сигурност на нейния дядо и кажи-речи на същата възраст, на която е сега…
17. Колелото на Осхайм е район на север, където реалността се руши и всеки ужас от човешкото въображение придобива форма. Проучванията на Кара сочат, че в сърцето му има огромна машина, творение на Строителите — загадъчни двигатели, скрити в кръгъл подземен тунел с диаметър много мили. Каква точно роля играе то в предстоящата катастрофа е неясно…
Пролог
В дълбините на пустинята, сред дюни, по-високи от всяко минаре, хората изглеждат миниатюрни, по-дребни и от мравки. Тук слънцето пламти, вятърът шепне, всичко е в движение — твърде бавно за окото, ала по-сигурно от зрението. Пророкът е казал, че пясъкът не е нито добър, нито жесток, но в пещта на Сахар е трудно да мислиш, че той не те мрази.
Гърбът на Тахнун го болеше, сухият език дращеше небцето му. Той яздеше прегърбен, поклащайки се с хода на камилата, присвил очи от ярката светлина дори зад тънката материя на своя шеш. Насили се да изтласка неудобствата от мислите си. Гърбът, жаждата, натъртванията от седлото, нищо това нямаше значение. Керванът зад него разчиташе на очите на Тахнун и само на тях. Ако Аллах, трижди благословено да е името му, му дадеше ясен взор, значи е изпълнил предназначението си.
И така, Тахнун яздеше и гледаше, и виждаше необятната пуста пясъчна шир, миля след миля, жарени от слънцето. Зад него керванът се виеше в падините между дюните, където с наближаването на вечерта щяха да се появят първите сенки. Отстрани неговите сънародници ха’тари яздеха по склоновете, насочили бдителния си взор навън, за да пазят нежните ал’ефеми с опетнената им вяра. Само ха’тарите се придържаха както към словото, така и към духа на божиите заповеди. В пустинята подобна безкомпромисност бе единственото, което пазеше човек жив. Други можеха да минат оттук и да оцелеят, но само народът на Тахнун живееше в Сахар, винаги на не повече от един пресъхнал кладенец от смъртта. Те стъпваха по тънко въже във всяко едно отношение. Чисти. Избраниците на Аллах.
Тахнун насочи камилата си нагоре по склона. Ал’ефемите понякога даваха имена на ездитните си животни. Още една слабост на племената, неродени в пустинята. Освен това си спестяваха втората и четвъртата молитва всеки ден, отказвайки дължимото на Аллах.
Вятърът се надигна, горещ и сух, и пясъкът засъска, когато повя от изваяното било на дюната. Тахнун стигна до върха и се втренчи надолу към поредната пуста, напечена от слънцето падина. Поклати глава и мислите му се върнаха към кервана. Той хвърли поглед назад към гърбицата на съседната дюна, където неговите подопечни бъхтаха по пътя, който им бе начертал. Тези конкретни ал’ефеми се намираха под грижите му вече двайсет дни. Още два и щеше да ги достави до града. Още два дни да търпи шейха и семейството му, преди да спрат да го дразнят с упадъчните си и безбожни нрави. Дъщерите бяха най-зле. Вървяха зад камилите на баща си и не носеха дванайсетаршинови тоби като ха’тарите, а някакво деветаршиново извращение, което увиваха толкова плътно около себе си, че гънките едва скриваха жената отдолу.
Извивката на дюната привлече погледа му и за секунда той си представи женски хълбок. Тръсна глава да прогони видението и щеше да плюе, ако устата му не бе толкова пресъхнала.
— Боже, прости ми за греха.
Още два дни. Два дълги дни.
Вятърът премина от оплакване във вой и едва не събори Тахнун от седлото. Камилата му изпръхтя неодобрително и се опита да извие глава от жилещия пясък. Тахнун не се извърна. Само на двайсет крачки пред него и на един човешки бой над дюната въздухът трептеше като в мираж, но не приличаше на никой мираж, виждан от Тахнун през четирийсетте му сухи години. Празното пространство се накъдри, сякаш бе течно сребро, после се разкъса, разкривайки бегли картини от някакво място отвъд, някакъв каменен храм, озарен от мъртвешка оранжева светлина, която пробуди всяка болка, пренебрегвана от ха’тарите, и я превърна в туптящо страдание. Устните на Тахнун се изтеглиха назад, сякаш кисел вкус бе изпълнил устата му. Той се помъчи да овладее животното, което бе също толкова уплашено като него.