Единствено душата ме спира. Същата душа, която е пробила тази дупка към смъртта. Сблъсквам се с него, докато се появява, докато се ражда в смъртта. В него няма нищо, само бледите линии, които го помнят — а също и бясната ярост, страха и болката от последните му секунди. Но това е достатъчно, за да ме спре. Той се плъзва по кожата ми като вряла вода, попива в нея и аз се люшвам назад с писък, завладян от спомените му, удавен в мъката му. Мартел, така се казва той. Мартел Харис. Това име ми се струва по-важно от моето собствено. Опитвам се да изрека името си, каквото и да е то, и откривам, че устните ми са забравили формата му.
— Ставай, Джал!
На земята съм и наоколо се вдига прах. Снори се е навел над мен, тъмната му коса се сипе покрай лицето му. Губя го. Потъвам. Прахът се надига, все по-гъст от миг на миг. Аз съм Мартел Харис. Мечът се вряза в мен като лед, но съм добре, просто трябва да се върна в битката. Мартел движи ръцете ми, мъчи се да стане. Джалан го няма, потънал е в праха.
— Остани с мен, Джал! — Усещам ръцете на Снори върху себе си. Нищо повече, само тази желязна хватка. — Не му позволявай да те изтика. Ти си Джалан. Принц Джалан Кендет.
Фактът, че Снори произнася името ми правилно — с все титлата, — ме изтръгва от меката прегръдка на праха.
— Джалан Кендет! — Хватката му се стяга. Наистина боли. — Кажи го! КАЖИ ГО!
— Джалан Кендет! — Думите се откъсват от мен като мощен вик.
Озовах се лице в лице със създанието, било доскоро Яхмин, сина на шейх Малик, преди джинът да го изгори отвътре. Някак си споменът за онази влизаща в Ада душа, която проникна в мен и открадна плътта ми, ме върна към този момент — момента, в който се борех с джина, използвайки всеки номер, усвоен от мен в сухите земи.
Хватката върху китката ми беше желязна, приковаваше ме. И болката! Сега, когато усещанията ми се бяха върнали, открих, че цялата ми ръка пламти от нажежена до бяло агония. В отчаяното си желание да се измъкна, преди джинът да излезе от Яхмин и да ме обсеби вместо него, аз го фраснах с глава в лицето и изтръгнах ръката си. Миг по-късно забих свирепо пети в хълбоците на камилата си. Животното нададе протестиращ рев и се втурна в галоп, а аз подскачах върху гърба му, вкопчен в него с де що крайници имам.
Дори не погледнах назад. Майната им на девойките в беда! Преди да се откопча от тази хватка, бях изпитал познато чувство. Докато джинът се мъчеше да влезе в мен, аз на свой ред бях изтикван навън. Знаех какво точно представлява Адът и именно там джинът се опитваше да прати онези мои части, които не му бяха нужни.
На около миля по-нататък, все още в падината между двете гигантски дюни, които ни притискаха отстрани, камилата ми спря. Докато конете, при достатъчно насърчаване, често биха надминали границата на своята издръжливост, камилите са създания със съвсем различен темперамент. Моята просто реши, че ѝ стига толкова, и се закова на място, като използва пясъка, за да спре движението си. Един опитен ездач обикновено успява да долови предупредителните знаци и да се подготви. Един неопитен и обезумял от страх ездач трябва да разчита също на пясъка да го забави. Това се постига, като оставиш инерцията да те изхвърли над главата на камилата ти. Останалото се получава от само себе си.
Изправих се доста бързо, плюейки пустиня. Ако уплашиш или смутиш достатъчно един човек, той става недосегаем за всичко, освен за най-силната болка. Назад по пътя ми, виещ се между дюните, се беше надигнала пясъчна буря. В нея ме безпокояха най-вече четири неща. Първо, за разлика от праха, на пясъка му е нужен адски силен вятър, за да го вдигне във въздуха. Второ, вместо обичайния напредващ пясъчен фронт тази буря изглеждаше локализирана в долината между двете дюни, на не повече от двеста метра една от друга. Трето, почти не духаше вятър. И последно, какъвто вятър имаше, той духаше към бурята, и все пак тя напредваше към мен със сериозна скорост!
— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — Хвърлих се към камилата и задрапах нагоре по нея. Някак си проклетата твар прихвана моята паника и драсна още докато бях само наполовина в седлото. В разстояние на двайсет метра лежах проснат върху гърбицата ѝ, вкопчен отчаяно в нея, но да се задържиш върху препускаща камила е трудна работа дори и да си на правилното място, а за съжаление понякога отчаянието не е достатъчно лепило. Двамата с животното се разделихме, при което за мен остана шепа камилска козина, смърдящо одеяло и двуметрово падане до земята.
Външният край на пясъчната буря стигна до мен, преди да успея да си поема и частица от въздуха, излетял от дробовете ми при удара. Усещах джина вътре в нея, по-разпръснат, отколкото когато беше затворен в Яхмин, но все пак си беше там, дращеше с пясъчни пръсти по лицето ми, пламтеше около всяка песъчинка, носена от вятъра.