Този път нахлуването дойде непряко. Джинът се беше опитал да ме надвие и да изрита душата ми в Ада, но по някаква причина, може би защото тъкмо идвах оттам, или пък заради магията, която тече в жилите на Кендетите, бях устоял. Сега той ми отне зрението и слуха и докато се превивах, мъчейки се да си поема дъх, който няма да изгори дробовете ми, и се надявах да не бъда погребан жив, джинът човъркаше в дъното на ума ми и търсеше начин да влезе. Спомените ми от пътуването през Ада се надигнаха отново: как Снори ме сграбчва, опитва се да ми помогне да изтласкам онази чужда душа и да си запазя тялото.
— Няма начин. — Думите се процедиха през стиснатите ми зъби и свитите устни. Джинът нямаше да ме измами втори път. — Аз съм Джалан Кендет и разбирам твоите…
Но пясъкът вече е прах, задавящ прах, и ме влачи някаква голяма ръка, вкопчила пръсти в ризата ми.
— Аз съм Джалан Кендет! — изкрещявам, после се давя в кашлица. Прахът, примесен със слюнката ми, изглежда като кръв по ръцете ми — досущ като кръв. — … алан. — Кхъ-кхъ! — Кендет!
— Добро момче! — Снори ме вдига на крака и отупва повечето прах от мен. — Един от мъртвите налетя право на теб — за малко да ти отмъкне тялото!
Имам чувството, че съм бил някъде другаде, на някакво песъчливо място, и съм правил нещо важно. Имало е нещо, което трябва да помня, нещо съдбоносно… но какво точно, ми убягва, макар да го търся.
— Да ми отмъкне тялото ли? Те… могат ли да правят това? — Още плюене. Гърдите ме болят. Избърсвам си ръцете в панталоните, които са виждали и по-добри времена. — Мъртвите могат да ти отмъкват тялото?
Снори свива рамене.
— По-добре е да не им се пречкаш. — Изчаква ме да се съвзема, нетърпелив да последва душите, които сме видели.
— Прах и камъни. — Още не съм готов. Вдишвам хрипливо. — Това ли е най-страшното, което северните бардове могат да измислят за отвъдния живот?
Отново свиване на рамене.
— Ние не сме като вас, следовниците на Белия Христос, Джал. Не ни се обещава рай, няма скитане из зелени пасища за блажените, нито вечни мъки за злодеите. Има само Рагнарьок. Последната битка. Никакво обещание за спасение или щастлив край — само, че всичко ще свърши с кръв и война и мъжете ще имат един последен шанс да надигнат брадвите си и да изкрещят своите предизвикателства в края на времето. Жреците ни казват, че смъртта е само място за чакане.
— Прекрасно. — Изправям се. Посягам към него, когато той понечва да тръгне. — Щом е място за чакане, защо бързаме толкова?
Снори пренебрегва думите ми. Вместо това протяга юмрук и го разтваря, за да покаже пълната си шепа.
— Между другото, това не е прах. А изсъхнала кръв. Кръвта на всички, живели някога.
— Мога да те накарам да видиш страха в шепа прах. — Думите излитат от мен на един дъх.
Снори се усмихва.
— Елиът Джон — казвам аз. Веднъж прекарах цял ден в запаметяване на цитати от класическата литература, за да впечатля една доста начетена жена — която освен това имаше значително състояние и фигура като пясъчен часовник, пълен със секс. Вече не мога да си спомня цитатите, но сегиз-тогиз някой от тях изскача наслуки. — Велик бард от времето на Строителите. Освен това е написал някои от онези песни, които вие викингите осакатявате в залите си за пиршества! — Започвам да се отупвам. — Но това са само красиви думи. Прахът си е прах. Не ми пука откъде идва.
Снори оставя праха да се стече между пръстите му и да бъде отнесен от вятъра. За миг това е просто прах. А после го виждам. Страха. Прахът сякаш оживява, гърчи се, докато пада, загатва очертанията на лице, бебешко, детско, твърде неясно, за да го разпознаеш, би могло да е на всеки… моето… изведнъж това съм аз… състарява се, сбръчква се, хлътва, става на череп, изчезва. Остава само ужасът, сякаш съм видял целия си живот да протича за секунда, като прах на вятъра, също толкова бързо отнесен, също толкова безсмислен.
— Да вървим. — Трябва да потегляме, да се движа, да не мисля.
Снори ни повежда в посоката, накъдето са се отправили душите, макар че вече няма и следа от тях.
Вървим цяла вечност. Няма нито дни, нито нощи. Гладен съм и съм жаден — по-гладен и жаден, отколкото съм бил някога, но не става по-зле и не умирам. Може би яденето, пиенето и умирането са неща, които не се случват тук, тук има само чакане и болка. Това място започва да те изпразва отвътре. Прекалено съм прежаднял, за да се оплаквам. Има само прах, скали, далечните хълмове, които никога не се доближават, и гърба на Снори, крачещ неотклонно напред.