— Чудя се какво ли би казала за това място Аслауг. — Може би то ще уплаши и нея, тук няма мрак, само мъртвешка светлина, която не носи топлина и не хвърля сенки.
— Баракел би бил най-добрият съюзник, който можеш да доведеш тук — отбелязва Снори.
Свивам устни.
— Онази превзета стара мома? Той със сигурност би намерил достатъчно материал за лекциите си върху морала.
— Той беше воин на светлината. Харесвах го — казва Снори.
— Говорим за един и същ досаден ангел, нали?
— Може би не. — Снори свива рамене. — Ние му давахме глас. Той се изграждаше от въображенията ни. Може за теб да е бил различен. Но и двамата го видяхме при вратата на маговете на развалата. Онзи Баракел щеше да ни е от полза.
Принуден съм да кимна. Няколко метра висок, златокрил и със сребърен меч. Баракел може да беше досадник, но сърцето му си беше на правилното място. В момента бих се радвал да го имам в главата си и да ми пили какъв съм грешник, стига да изскочи навън, когато се зададе неприятност.
— Предполагам, че може да не съм преценил вярно…
— Какво? — Снори спира и протяга ръка да спре и мен.
Малко пред нас се издига километричен камък, стар, сив и обветрен. На него е изписано „шест“ с римски цифри и от едната му страна блести прясна кръв. Оглеждам се. Няма нищо друго, само камъкът в праха. В далечината зад нас едва-едва мога да различа сред гигантските канари, осеяли пейзажа, онази, дето е изкривена надясно почти като буквата Г.
Снори кляка да огледа кръвта.
— Прясна е.
— Вие не бива да сте тук. — Кръв тече на ручейчета по лицето на говорещото момче, малко дете, не много по-високо от камъка. Само преди миг го е нямало там. Не може да е на повече от шест или седем. Черепът му е смазан, русата му коса е поаленяла от едната страна. Кръвта се стича на успоредни линии от лявата страна на лицето му и пълни окото му, разделяйки го на две като самата Хел.
— Само минаваме — казва Снори.
Зад нас се чува ръмжене. Обръщам се бавно и виждам, че се приближава вълкодав. Не е най-големият, който съм виждал — виждал съм фенрисов вълк, — но кучето е огромно, главата му е на нивото на ребрата ми. Има очи, които подсказват с какво удоволствие би те изяло.
— Не искаме неприятности. — Посягам към меча си. Мечът на Едрис Дийн. Ръката на Снори ляга върху моята, преди да го извадя.
— Не се плаши, Справедливост няма да те нарани, той е тук само за да ме пази — казва момчето.
Извъртам се така, че да мога да държа под око и двамата.
— Не съм се уплашил — излъгвам.
— Страхът може да е полезен приятел — но никога не е добър господар. — Момчето ме поглежда, а кръвта му капе в праха. Думите му не звучат момчешки. Чудя се дали не ги е запаметил от същата книга, която използвах и аз.
— Защо си тук? — пита го Снори, като кляка, за да е на едно ниво с него, макар че запазва дистанция. — Мъртвите трябва да прекосят реката.
Кучето заобикаля, за да застане до километричния камък, и момчето посяга да го погали по гърба.
— Нарочно останах тук. Прекосиш ли реката, трябва да си силен. Аз взех само онова, от което имах нужда. — Усмихва ни се. Симпатично хлапе… ако изключим всичката тази кръв.
— Виж какво — казвам. Пристъпвам към него покрай Снори. — Не бива да стоиш тук съвсем сам и…
Изведнъж кучето става по-голямо от всеки фенрисов вълк и обвито в огън. Пламъците го покриват от главата до ноктите и играят в очите му. Огромната му паст е само на стъпка от лицето ми и когато се разтваря да нададе вой, измежду зъбите му изригва самият ад.
— Не! — изпищях и открих, че стоя лице в лице с джина в сърцето на пясъчната буря. Някак си бях устоял на опитите му да ме изтласка от тялото ми. Може би адският пес на онова дете го беше подплашил. Със сигурност беше подплашил сума ти други неща в мен и ги бе накарал да си плюят на петите.
Виждах джина само защото всяка носена от вятъра песъчинка, която минаваше през тялото му, се нажежаваше до ослепително бяло, така че сиянието им очертаваше духа, а от подветрената му страна, където вятърът излизаше от него, се носеше диря от пламтящ пясък. Пред мен стоеше демон и изглеждаше досущ като в представите ми, откраднати от развинтените въображения на духовниците: с рога, остри зъби и пламтящи очи.
— Да го еба. — Следващото ми откритие беше, че да си затънал до гърдите в пясък затруднява бягането. А по-следващото беше още по-лошо. През бурята можех да различа тяло, лежащо проснато на дюната зад джина. Миг на затишие ми позволи да го видя по-добре… и някак си онзи човек бях аз, лежах там с увиснала челюст и невиждащ поглед. Което ще рече, че това мое „аз“, което го наблюдаваше… беше изхвърлена от тялото душа, засмуквана в Ада!