Джинът остана на мястото си, току пред мен, очертан от пламтящия пясък, прелитащ през него. Просто си стоеше там, между мен и тялото ми, достатъчно близо, за да мога да го пипна. Дори нямаше нужда да ме натиска, дюната сякаш жадуваше да ме засмуче. Обезумял от страх, зарових ръце в пясъка и се помъчих да извадя сабята си, но пясъкът победи и търсещата ми ръка излезе от него празна. Грабнах ключа от гърдите си, макар че не бях сигурен как може да ми помогне той… нито дали това наистина е ключът, защото май същият висеше около шията на тялото ми, когато го зърнах при затишието. Стиснах го с всички сили.
— Хайде! Дай ми нещо, което да използвам!
В същия миг пясъкът около мен се отдръпна, разкривайки нещо като вход за мазе, вграден неуместно в дюната. Две трети от мен вече бяха минали през отвора. И докато пясъкът се сипеше през него, аз също паднах. Успях да разперя ръце и да се хвана за ръбовете му. Увиснах над познатия гол пейзаж, озарен от същата онази мъртвешка светлина.
— О, стига де!
Дюната не ми даваше кой знае каква опора и аз продължавах да се хлъзгам сантиметър по сантиметър в дупката, така че се улових за единственото друго нещо там. Част от мен очакваше ръцете ми да изгорят, но въпреки ефекта на джина върху пясъка не усетих никаква топлина откъм него, само бушуващата му безмълвна ярост и омраза.
Под пръстите на душата си усещах джина дяволски горещ, но не чак толкова горещ, че да предпочета да го пусна и да падна в Ада, оставяйки му тялото си за играчка.
— Копеле! — Излазих нагоре по него, хващайки се за рога, шипове, тлъстини, каквото ми попадне. Движех се със сила, родена от страха, и бях излязъл на две трети от дупката, преди онзи да осъзнае какво става. Изненадата го накара да загуби равновесие и макар че душата ми навярно не би натежала на везните колкото някои други, се оказа достатъчно тежка, за да повлече джина напред и надолу, докато се катерех.
Само след броени мигове двамата се оказахме вкопчени един в друг, потънали отчасти през отвора, като всеки се мъчеше да събори противника си през него. Главните ми проблеми бяха, че джинът беше по-силен от мен, по-тежък от мен — което изглеждаше дълбоко несправедливо предвид факта как вятърът духаше през него — и надарен със споменатите рога и шипове, барабар с пълен комплект триъгълни зъби, които изглеждаха способни да прехапват кости.
Оказва се, че когато битката се води от душата ти, острите шипове и ръбове са по-малко важни от желанието ти да победиш — или в моя случай, да се измъкнеш. Паниката може да не е от голяма полза в повечето ситуации, но един добре фокусиран ужас понякога е дар божи. Мушнах джина в окото с ключа на Локи, стиснах го за провисналите уши и се издърпах отгоре му, след което забих ботуш в тила му, пращайки го още по-навътре през дупката… където обемистото му туловище заседна. Наложи се да подскоча два-три пъти върху него, тъпчейки с токове раменете му, преди той да полети надолу като тапа, изскочила от амфора. За малко да го последвам, но след скок, бясно драпане и прилична доза паника открих, че лежа на дюната, ветровете утихват и пясъкът около мен се сляга.
Бързо затворих капака на отвора и го заключих с ключа на Локи — и в същия миг открих, че е изчезнал, оставяйки ме да мушкам с ключа в пясъка. Свих рамене и отидох предпазливо да изследвам тялото си. Повторното вселяване в собствената ти плът се оказа удивително лесна работа, което е хубаво, защото си представях как шейхът и хората му се появяват и ме заварват да лежа там, и душата ми е принудена да се влачи подир тях, когато ме метнат на някоя камила и ме подложат на разни езически унижения. Или още по-зле, можеше да минат покрай мен, без да ме забележат под пясъчната ми плащаница, и да ме оставят да гледам как тялото ми съхне, а вятърът бели малко по малко сухата му плът, докато аз седя сам и наблюдавам как пустинята поглъща костите ми… Ето защо имах късмет, че веднага щом допрях пръста на душата си до себе си, бях засмукан обратно и се събудих с кашлица.
Седнах и моментално посегнах към ключа на шията си. Колко от видяното беше реално и колко — начин на ума ми да изтълкува борбата със злото на джина, нямах представа. Даже таях подозрение, че самият ключ е изрисувал тези сцени за мен, черпейки от извратеното чувство за хумор на Локи.
Патрулите на кервана ме намериха около половин час по-късно, присвит върху пламтящата дюна и покрил глава с миризливото одеяло, което бях смъкнал от камилата си. Ха’тарите ме заведоха при шейх Малик, като ме ръчкаха пред тях все едно съм избягал затворник.