Шейхът смушка камилата си към нас, когато се приближихме, и двама от собствената му стража го последваха, заемайки позиции от двете му страни. Отзад, в челото на кервана, видях Яхмин, отпуснат върху седлото и държан от двамата си по-малки братя, яздещи редом с него. Предположих, че шейхът не е в най-добро настроение.
— Приятелю! — Вдигнах ръка и се усмихнах широко. — Радвам се да видя, че няма повече джинове. Тревожех се, че онзи, когото прогоних, може да не е единственият нападател.
— Когото си прогонил? — Объркване разчупи суровото изражение в очите на шейха.
— Видях, че чудовището е обсебило Яхмин, затова го изтласках от момчето и веднага побягнах, знаейки, че той ще ме последва, за да ми отмъсти. Ако бях останал, джинът щеше да си потърси по-лесна мишена, в която да се всели и да я използва срещу мен. — Кимнах мъдро. Винаги е хубаво някой да се съгласява с теб в подобна дискусия, дори този някой да си самият ти.
— Прогонил си джина…
— Как е Яхмин? — Мисля, че съумях да си придам искрена загриженост. — Надявам се да се възстанови бързо — сигурно е било ужасно изпитание.
— Ами… — Шейхът хвърли поглед назад към сина си, неподвижен върху спряната камила. — Нека се молим да е бързо.
Дълбоко се съмнявах. От това, което бях видял и почувствал, предполагах, че Яхмин е изпепелен отвътре, плътта му е топла, но той на практика е мъртъв, душата му е заминала за мъртвите земи, за да се наслаждава на каквото там се полага според религията му на човек от неговия ранг. Или пък да го изстрадва.
— До няколко дни, надявам се! — Продължих да се усмихвам. След половин ден щяхме да сме в Хамада и тогава щях да се отърва веднъж завинаги от шейха, камилите и синовете му. За нещастие щях да се отърва и от дъщерите му, но бях готов да платя тази цена.
4.
Хамада е величав град, пред който бледнеят повечето други в Разделената империя, макар че в християнския свят не обичаме да говорим за това. Към него можеш да се приближиш само откъм пустинята, така че гледката винаги е приятна за очите. Той няма големи стени — пясъкът само ще се натрупа покрай тях, осигурявайки рампа за врага. Вместо това се издига постепенно от земята, където скритата вода е обвила дюните с каранска трева. Първо са кирпичените куполи, варосани в поразително бяло, полузаровени, с тъмни вътрешности, непроницаеми за заслепените от слънцето очи. Постепенно сградите стават по-големи и земята се спуска към обещаната вода, разкривайки кули, минарета и разкошни здания от бял мрамор и пясъчник.
Щом видяхме градът да изниква от пустинята пред нас, всички се смълчахме; прекратихме дори обсъждането на Строителското слънце, безкрайните въпроси и въртящия се в кръг разговор какво означава случилото се. Има нещо магично в това да видиш Хамада след цяла вечност в Сахар — а повярвайте ми, на такова място два дни са вечност. Аз бях дваж по-благодарен за това разсейване, след като се оказах достатъчно глупав да спомена, че голяма част от Гелет е била опустошена от едно от оръжията на Строителите и съм видял покрайнините на разрушението. Шейхът — който явно бе обръщал доста повече внимание от мен на уроците по история — отбеляза, че нито едно Строителско слънце не се е възпламенявало от над осемстотин години, което прави шансовете някой да стане свидетел на две подобни събития съвсем илюзорни. Само гледката на Хамада му попречи да развие тази си мисъл до заключение, в което аз съм по някакъв начин замесен в експлозиите.
— Ще се радвам да сляза от тази камила — наруших тишината аз. Носех меча, който бях взел от Едрис Дийн, и камата, която бях донесъл със себе си от Ада, и двете върнати ми по моя молба след случката с джина. В Хамада щях да сменя дрехите си с нещо по-подобаващо. А с кон под себе си щях да започна да се чувствам като старото си аз за нула време!
В западния край на Хамада има порта, с петдесет метра стена, протягащи се от двата ѝ края. Сводът ѝ е достатъчно висок, за да минат слонове с големи украсени с пера хауди на гърбовете. Наричат я Портата на мира и шейховете винаги влизат в града през нея, ето защо, макар че цивилизацията беше изкусително близо, керванът ни изви и пое покрай стените, за да спазим традицията.
Аз яздех близо до челото на колоната, като предпазливо се държах на разстояние от Яхмин, понеже не бях съвсем сигурен, че джинът няма да открие начин да се измъкне от мъртвите земи и да проникне обратно в него. Единственото хубаво нещо на тази последна миля беше, че си разделихме каквато вода ни е останала, а тя беше доста. Ха’тарите си я изливаха в гърлата, върху ръцете, по гърдите си. Аз само пих, докато коремът ми се поду и не можех да поема повече. Но дори тогава жаждата, породена в мен от мъртвите земи, си остана и пресуши устата ми веднага след последната глътка.