— Какво ще правите сега, принц Джалан? — Шейхът нито веднъж не беше попитал как съм се озовал в пустинята, може би вярвайки, че такава е била божията воля — нещо, което се потвърждаваше от сбъднатото ми пророчество и вероятно бе отвъд човешкото разбиране. Обаче изглеждаше заинтересуван от бъдещето ми, ако не от миналото. — Ще останете ли в Либа? Елате с мен до крайбрежието и ще ви покажа градините си. На север отглеждаме не само пясък! Навярно бихте могли да поостанете?
— Ами, може би. Но първо смятам да се представя в Математа и да потърся един стар приятел. — Единственото, което исках, беше да се прибера у дома цял и с ключа. Съмнявах се, че трите двойни флорина и шепата дребни монети в джоба ми ще ме отведат дотам. Ако можех да се възползвам от добрата воля на шейх Малик, за да стигна до брега, би било чудесно — обаче се чудех дали одобрението му би издържало до края на това пътуване. Опитът ми говори, че не минава дълго време, преди всяко нещастие да започне да се приписва на външния човек. Колко ли седмици ще пътуваме през пустинята, преди шейхът да се вкисне от липсата на подобрение у сина си и да започне да гледа на събитията в друга светлина? Колко ли време ще мине, преди ролята ми на човека, който го е предупредил за опасността, да се изкриви и да започне да ме обрисува като човека, който е довел опасността?
— Делата ми ще ме задържат в Хамада около месец… — Шейхът млъкна, щом наближихме Портата на мира. Над свода ѝ беше вързан обезобразен труп — най-странният труп, който бях виждал от доста време. Дрипи от черен плат пърхаха около тялото: под тях кожата на жертвата беше по-бяла от тази на викинг, с изключение на многото места, където беше разкъсана и потъмняла от засъхнала кръв. Истинският шок идваше, когато спреш очи на висящите потрошени крайници, със зейнали по тях рани от саби, които би трябвало да разкриват костите. Вместо това сред гъмжилото от мухи блестеше метал. Една врана накара мухите да се разлетят и сред черния облак зърнах сребриста стомана, свързана в ставите.
— Това е работа на Механиците — казах аз, засенчвайки очи, за да виждам по-добре, докато се приближавахме. — Човекът изглежда почти като модерен от Умбертиде, но отвътре е…
— Механичен. — Шейх Малик спря току преди да мине под арката. Колоната зад нас започна да се скупчва.
— Бих се заклел, че е банкер. — Сетих се за скъпия стар Марко Остантос Евеналайн от Златната къща, търговски клон Юг. Той ме беше научил да търгувам с перспективи. Известно време се бях наслаждавал да участвам в бесните спекулации, които насочваха потока от злато, течащ през десетината най-големи флорентински банки. Банки, които изглеждаше, че управляват света. Зачудих се дали е възможно това да е той — ако беше така, значи явно не бе използвал достатъчно добре собствените си перспективи. — Може би дори някой, когото съм виждал.
— Трудно е да се каже. — Шейх Малик смуши камилата си напред.
— Вярно. — Изглежда, поне десетина арбалетни стрели бяха минали през главата на банкера, така че от лицето му не беше останало много, а черепът от сребриста стомана бе съсипан. Въпреки това се сетих за Марко, когото бях видял за последно с некроманта Едрис Дийн. Марко с неговата нечовешка неподвижност и проектите му за обединяване на мъртва плът и часовникови механизми. Когато неговият шеф Даварио го беше повикал за първи път, мислех, че иска да ми покаже мъртвата ръка, прикрепена към механичния войник. Но може би шегата се е състояла в това, че самият човек, водещ войника, е бил мъртвец, увит около модифицирания корпус на едно творение на Механиците.
Ха’тарите останаха при портата, пеейки молитви за душите ни или пък за справедливото ни обричане на вечни мъки, докато свитата на шейха минаваше през нея. Там оставихме и опърпаната тълпа улични хлапетии, които ни следваха от покрайнините, само за да бъдат заменени няколко метра по-нататък от гъмжило хамадци от всякакъв ранг — от уличен търговец до облечен в коприни принц, и всички те разпитваха шумно за новини. Шейхът им заговори на пустинния език, бърз и остър като нож. По лицата им виждах, че знаят, че новините няма да са добри, но засега малко от тях разбираха колко лоши ще са. Никой от присъствалите на срещата в Оазиса на палмите и ангелите нямаше да мине повече през тази порта.