Възползвах се от възможността, за да се смъкна от камилата и да си запробивам път през тълпата. Никой не забеляза изнизването ми, всички бяха погълнати от думите на шейх Малик.
Градът изглеждаше почти празен. Винаги е така. Никой не иска да стои на нажежените като пещ улици, когато има хладни вътрешни помещения, предлагащи сянка. Подминах величавите сгради, построени с богатствата на някогашните халифи за народа на Хамада. За място, което не разполага с нищо друго освен пясък и вода, Хамада беше натрупала ужасно много злато през вековете.
Докато вървях по песъчливите плочи със сянката ми събрана в тъмно петно около краката ми, можех да си представя, че това е призрачен град, обитаван от джинове, който чака вечно движещите се дюни да го погълнат.
Внезапното хлътване на терена, което разкрива езерото, винаги ми идва като изненада. Пред мен лежеше голяма водна шир, която взимаше уморената синева на небето и правеше от нея нещо лазурно и живо. Дворецът на халифа се издигаше от отсрещната му страна, с големия си централен купол, заобиколен от минарета и множество свързани една с друга сгради, ослепително бял, изобилстващ от галерии и прохладен.
Заобиколих езерото и минах покрай стъпалата и колоните на древен амфитеатър, построен от народа на Рим във времето преди Христос да ги открие. Кулата на Математа се възправяше далеч от водата, но предлагаше открита гледка; протягаше се към небето и караше всички други кули в Хамада да изглеждат дребни, дори тази на халифа. Докато се приближавах, в мен се размърдаха неприятни спомени за Кулата на мошениците в Умбертиде, макар че Математа е два пъти по-тясна и три пъти по-висока.
— Добре дошли. — Един от студентите в черно, почиващи в сянката на кулата, стана да ме посрещне. Другите, общо десетина, почти не вдигнаха очи от плочите си, заети да драскат своите изчисления.
— Ва-алейкум салаам — отвърнах на поздрава. Човек би си помислил, че след всичкия пясък, дето съм изгълтал, ще владея повече от езика на пустинята, ама не.
Тази размяна на реплики, изглежда, изчерпа всичките му познания по имперския език, както и моите по арабски, и между нас се възцари неловко мълчание.
— Това е нещо ново. — Махнах с ръка към входа. Там по-рано имаше врата от черен кристал, която се отваряше с решаването на някаква главоблъсканица от местещи се шарки, всеки път различни. Като студент винаги ми отнемаше поне два часа да я отворя, а в един случай и два дни. В момента врата напълно липсваше и това бе колкото приятна, толкова и неочаквана промяна, макар че бях чакал с нетърпение да мушна в гадината ключа на Локи и да я видя как се разтваря на мига.
Студентът, младеж от далечна Арабия с тясно лице и пригладена върху черепа коса, се намръщи, сякаш си припомняше някакво бедствие.
— Йорг.
— Сигурен съм — кимнах, преструвайки се, че разбирам. — А сега ще отида да видя Каласади. — Минах покрай него и тръгнах по късия коридор към стълбището, което се вие по стената на кулата. Гледката на изписаните по стените уравнения, виещи се нагоре заедно със стълбището в разстояние на стотици крачки, ми напомни каква мъка беше за мен годината, прекарана в Хамада. Не чак мъка от мащабите на бродене из мъртвите земи, но математиката може да стигне доста близо до това, когато денят е горещ и те мъчи махмурлук. Уравненията ме следваха, докато се изкачвах. Един умел матмагьосник може да изчисли бъдещето, виждайки сред надрасканите на плочата си сборове и сложни интеграли също толкова, колкото вижда Мълчаливата сестра със своето сляпо око или вьолвите в хвърлените рунически камъчета. За матмагьосниците от Либа хората са само променливи и може би единствено орденът им знае колко надалеч виждат те и какви са целите им.
Извървях може би половината път до етажа Омега на върха на кулата, преди да спра да си поема дъх, с обилно лееща се от мен пот. Четиримата велики майстори на ордена се редуват на председателското място през годината и аз се надявах този, който го заема в момента, да ме помни, както и връзките ми с трона на Червения предел. Каласади беше най-добрият ми шанс, тъй като се грижеше за моето обучение по време на престоя ми тук. С малко късмет матмагьосниците щяха да уредят пътуването ми до дома и може би дори да ми пресметнат безопасен път.
— Джалан Кендет. — Не беше въпрос.
Обърнах се. Юсуф Малендра изпълваше стълбището зад мен, бялата му роба се вихреше, а усмивката му блестеше в черно върху кафеникавото му лице. За последно го бях видял в Умбертиде, да чака във фоайето на Златната къща.