— Казват, че при матмагьосниците нямало съвпадения — рекох и избърсах чело. — Изчисли ли мястото и момента на срещата ни? Или просто си си свършил работата във Флоренция и си се върнал тук?
— Второто, принце. — Той изглеждаше искрено зарадван да ме види. — Разбира се, че при нас има съвпадения, и сегашното е изключително приятно. — Зад него един студент се изкачи пухтейки по стълбите.
Изведнъж ме порази една мисъл: образът на бяло тяло в черни одежди, потрошено и оставено да виси на Портата на мира под пустинното слънце.
— Марко… онова наистина е Марко, нали?
— Аз…
— Джалан? Джалан Кендет? Не мога да повярвам! — Една глава надникна иззад рамото на Юсуф: широка, тъмна, с толкова широка усмивка, че сякаш бе окачена на ушите му.
— Омар! — Веднага щом зърнах ухиленото лице на Омар Файед, седмия син на халифа, разбрах, че изпитанията ми са свършили. Във Вермилиън Омар беше сред най-верните ми другари, винаги готов за похождения в града. Може да не беше голям пияч, но любовта му към хазарта затъмняваше дори моята, а джобовете му бяха по-дълбоки от тези на всеки друг младеж, когото съм познавал. — Ха сега ми кажи, че и това е съвпадение! — обърнах се към Юсуф.
Матмагьосникът разпери ръце.
— Не знаехте ли, че принц Омар се е върнал в Хамада, за да продължи учението си в Математа?
— Е… — Трябваше да призная, че го знаех.
— Казваха, че си умрял! — Омар се промуши покрай Юсуф и сложи ръка на рамото ми. Тъй като беше нисък, му се наложи да я протегне нагоре, което бе приятно разнообразие, след като толкова време бях стоял в сянката на Снори. — Онзи пожар… Аз така и не им повярвах. Опитах се да го докажа със сметки, но те са сложна работа.
— Радвам се, че ти спестих усилията. — Открих, че отвръщам на усмивката му. Хубаво беше да съм отново сред хора, които ме познават. Приятел, който е достатъчно загрижен, за да се опита да разбере какво е станало с мен. След… колкото там време беше минало, докато пътувах през Ада, всичко това ми дойде малко множко.
— Елате. — Юсуф ми спести излагацията да се разцивря право там на стълбите, като ни поведе към етажа Ламбда, само на няколко стъпала по-надолу, и ни вкара в малка стая встрани от главния коридор.
Седнахме на една полирана маса. Стаята, отрупана с ръкописи и дебели подвързани с кожа томчета, сякаш ни притискаше. Юсуф наля три чашки много силно кафе от сребърна кана, която стоеше на тесния прозорец.
— Трябва да се прибера у дома — казах и трепнах, щом гаврътнах кафето. Нямаше смисъл да шикалкавя.
— Къде се загуби? — Усмивката на Омар все още разцепваше лицето му. — Дошъл си на юг, след като си се спасил от пожара, така ли? Защо на юг? Защо си се престорил на умрял?
— Ами всъщност, тръгнах на север, и то малко набързо, но работата е там, че бях… извън досегаемост… за няколко… ъъъ… Коя дата сме?
— Моля? — Омар се намръщи озадачено.
— Десетият месец от 98-ма година на Междуцарствието — каза Юсуф, като ме наблюдаваше внимателно.
— За… ъъъ… — Признавам си с известен срам, че се поизмъчих с изваждането пред един майстор матмагьосник от Математа. — Около… мамицата му! Месеци, близо половин година! — Не беше минала половин година, нали? От една страна, наистина ми се струваше като цяла вечност, или даже две, но от друга, като прехвърлех нещата, които ми се бяха случили, ми се струваше, че лесно могат да се вместят в седмица.
— Келем! — изтърсих името, преди да реша дали е умно да го правя, или не. — Кажете ми за Келем и банковите кланове.
— Хватката на Келем над клановете е разкъсана. — Ръцете на Юсуф потръпваха върху плота на масата, сякаш се мъчеше да не се впусне да записва условията и да балансира уравненията с нова информация. — Изчисленията сочат, че е загубил материалната си форма.
— Какво ще рече това? — попитах.
— Не знаеш ли? — Лявата вежда на Юсуф намекваше, че не ми вярва.
Замислих се за Аслауг и Баракел, спомних си как дъщерята на Локи се беше развилняла срещу Келем, когато я освободих, и наранения поглед в черните ѝ очи, когато позволих на Кара да я прокуди обратно в мрака.
— Строителите са преминали в света на духовете…
— Някои от тях — поправи ме Юсуф. — Малък брой. Използвали са промените, нанесени на света със завъртането на Колелото. Избягали са в други форми, когато плътта им е изменила. Други са се изкопирали в Строителските машини и сега съществуват там като ехо на отдавна мъртви мъже и жени. Строителите, които напуснали плътта си, за известно време били като богове, но щом хората се върнали по западните земи, техните очаквания се превърнали в коварен капан. Духовете на Строителите открили, че са впримчени от митовете — всяка история, растяща около тях и подхранвана от тях, ги втъкавала в платно от вяра, което едновременно ги оформяло и оковавало, докато накрая почти не помнели времето, когато са били нещо различно от онова, за което ги мислят хората.