— Ами Келем? — Той беше човекът, който ме притесняваше. — Може ли да се върне? Ще помни ли… хм… какво се е случило?
— Ще му е нужно известно време да се съвземе. Келем беше заклет в камъка. Ако не е умрял както трябва, с времето ще се всели в земята. И да, ще помни. Дълго време ще мине, преди да го впримчат в някоя история. Може би никога, защото той е наясно с опасността.
Взрях се в каменните стени около нас.
— Аз трябва да…
Юсуф вдигна ръка.
— Заклетите в камъка действат бавно. Ще е нужно време, преди Келем да си покаже пак лицето пред света, а времето е нещо, с което той не разполага — с което никой от нас не разполага. Светът се разпуква, принц Джалан. Колелото, завъртяно от Строителите, за да променят света, не е спирало да се върти и докато го прави, тези промени ще растат и ще се ускоряват, докато не остане нищо от онова, което познаваме. Ние сме поколение на слепци, които вървят към пропаст. Твоята грижа не е Келем.
— Синята дама… Мъртвия крал. — Не исках да изричам имената им. Успешно ги бях държал извън мислите си през цялото време, след като се измъкнах от Ада. Всъщност, ако онзи проклет джин не беше събудил спомените ми, може би никога повече нямаше да се сетя за цялото пътешествие и бедния Снори. — За тях ли трябва да се тревожа?
— Да — каза Юсуф.
Омар изглеждаше още по-объркан и изрече безмълвно с устни „кои?“ от другата страна на масата.
— Е. — Облегнах се в стола си. — Всичко това не ми е по силите. Единственото, което искам, е да се върна у дома.
— Тази война вълнува баба ти. — Юсуф изрече думите меко, но в тях се криеше неприятна тежест.
— Червената кралица си има своята война и може да си я задържи — заявих аз. — Това не е нещо, което хора като мен могат да наклонят в едната или другата посока. Хич не искам да се забърквам. Искам само да се върна у дома и… да се отпусна.
— Така казваш, ала през цялото време тъкмо ти променяш нещата с изумителна скорост, принц Джалан. Побеждаваш неродени в северната пустош, детронираш Келем в мините му, преследваш Мъртвия крал в Ада… и освен това носиш ключа, нали?
Втренчих се ядно в Юсуф. Знаеше прекалено много.
— Имам ключ, да. И няма да ти го дам. Мой си е. — Щях да стискам ключа на Локи с всички сили, докато не се добера до дома. А после мигом щях да го предам на дъртачката и да чакам да ме обсипят с похвали, злато и титли.
Юсуф се усмихна и сви рамене.
— Щом не искаш да участваш в оформянето на бъдещето, тъй да бъде. Ще ти уредя пътуване до Червения предел. Ще са ми нужни няколко дни. А ти се поотпусни тук. Наслаждавай се на града. Сигурен съм, че можеш да се оправиш.
Когато някой те остави да се откачиш прекалено лесно, винаги почва да те човърка подозрението, че знае нещо, което ти не знаеш. Дразнеща работа, също като слънчево изгаряне, но знам безотказен начин да го потиснеш.
— Да вървим да пийнем по нещо!
— Да вървим да припечелим малко злато. — Омар кимна към великата библиотека: на четвърт миля зад нея се намираше най-голямата писта за надбягвания в Хамада, която сега щеше да е пълна до пръсване с либанци, крещящи по камилите.
— Първо пиенето — казах.
Омар винаги бе склонен на компромиси, въпреки че спазваше забраната на своята вяра срещу алкохола.
— По едно малко. — Потупа се по закръгления корем и под робата му насърчително дръннаха монети. — Аз черпя.
— По едно малко — излъгах. Никога не пий малко, когато е за чужда сметка. Освен това нямах намерение да ходя на надбягванията. През последните два дни бях гледал предостатъчно камили.
Хамада официално се води сух град, в което има някаква ирония, защото това е единственото място с вода сред стотици квадратни мили дюни. Човек не може нито да си купи, нито да пие алкохол под каквато и да било форма в цялото кралство Либа. Което е жалко, като се има предвид колко е гореща страната. Както и да е, Математа привлича богати студенти от всички краища на Разделената империя и от дълбините на Африк, а те носят със себе си жажда за нещо повече от вода или знания. Ето защо за тези, които знаят къде да търсят, в Хамада има поилки от по-различен вид, за които имамите и градската стража си затварят очите.
— Математа — изсъска Омар през желязната решетка на малкото прозорче. Тежката врата, в която се намираше прозорчето, бе разположена насред варосаната стена на една тясна уличка в източната част на града. Дървената врата сама по себе си беше издайнически знак, защото дървото в пустинята е скъпо. Повечето къщи в този квартал имаха мънистени завеси, които да държат мухите навън, и разчитаха на заплахата от публично набиване на кол да държи крадците навън. Макар че никога не съм бил наясно с какво заплахата от публичност усилва заплахата от набиване на кол.