Последвахме вратаря — мършав мъж с абаносова кожа на неопределена възраст, носещ само препаска около слабините, — по дълъг задушен коридор покрай входа за мазето, където един казан за варене на алкохол къкреше опасно, произвеждайки зърнен алкохол от най-долнопробния вид, и нагоре по три редици стълби до покрива. Тук имаше тента от щампован плат, вееща се върху двайсетина подпори, която покриваше цялата площ, предлагайки благословена сянка.
— Две уискита — казах на мъжа, когато двамата с Омар се сринахме върху купчини възглавници.
— За мен не. — Омар ми се закани с пръст. — Кокосово мляко с индийско орехче.
— Две уискита и каквото каза той. — Отпратих мъжа с махване на ръка и потънах по-дълбоко във възглавниците, без да ми пука какво ги е оцапало. — Боже, колко се нуждая от едно питие.
— Какво стана в операта? — попита Омар.
Не му отговорих. Не казах нищо и дори с пръст не помръднах, докато не минаха пет минути и едно момче с бяла риза не ни донесе питиетата. Взех първото си „уиски“. Гаврътнах го. Изпъшках и посегнах към следващото.
— Колко. Е. Хубаво. — Изпих и второто на две глътки. — Още три уискита! — ревнах към стълбите — момчето сигурно още не бе стигнало до долу. После се търкулнах обратно. И заразказвах историята си.
— И това е всичко. — Слънцето беше залязло, а момчето се бе върнало да запали няколко лампи, преди да свърша с бързото прехвърляне на основните моменти от моето пътешествие, от злополучната опера до Портата на мира в Хамада. — И той живял щастливо до края на дните си. — Опитах се да стана и се озовах на четири крака, значително по-пиян, отколкото си въобразявах.
— Невероятно! — Омар се беше привел напред, опрял брадичка на юмруците си. Може да говореше за метода ми, с който най-сетне се закрепих на крака, но мисля, че всъщност го беше впечатлила историята ми. Даже без да споменавам нищо от случилото ми се в Ада и свеждайки до минимум приказките за неродени и Мъртвия крал, историята си беше невероятна. За някой друг бих си помислил, че се опитва да ми угоди, но Омар винаги бе приемал думите ми за чиста монета — което е глупаво и е ужасно качество за един хроничен комарджия, но така си беше.
В течение на дълъг и приятно тих момент лежах отпуснат и се наслаждавах на питието си. Но един неприятен спомен ме изтръгна от съзерцанието. Оставих рязко уискито.
— Какво, по дяволите, се случи там в пустинята? — Колкото и да ми харесваше да говоря за себе си, осъзнах, че в желанието си да не стана част от сметките на Юсуф за спасяване на света бях забравил да попитам защо само за втори път от осем века насам е било възпламенено Строителско слънце и защо това е станало толкова близо до Хамада, че да изтръска пясъка от брадите им?
— Баща ми затвори очите на Строителите в Хамада. Мисля, че това може би не им харесва. — Омар захлупи чашата си с ръка и я завъртя върху столчето ѝ.
— Какво? — Не се бях чувствал пиян, докато не опитах да осмисля казаното от него. — Но Строителите са прах.
— Магистър Юсуф току-що ти каза, че те все още съществуват като ехо в своите машини. Копия на хора, или поне са били копия преди много време… Те ни наблюдават. Татко си мисли, че ни насочват, подкарват ни все едно сме кози или овце. Затова издири техните очи и ги затвори.
— И са били нужни цели хиляда години, за да направи някой това? — Посегнах към чашата си и едва не я съборих.
— На Математа им е отнело дълго време да открият всички Строителски очи. — Омар сви рамене. — И още повече да решат, че е назрял моментът да споделят тази информация с халифа.
— Но защо сега?
— Защото уравненията ни сочат, че Строителите може би са приключили с подкарването ни…
Не исках да знам какво следва, затова отпих голяма глътка уиски.
— … и е време да ни изколят — довърши Омар.
— Защо, за бога? — Това, което имах предвид, беше „защо аз?“. Направете го след сто години и изобщо няма да ми пука.
— Магията руши света. Колкото повече се използва, толкова по-лесна е за използване и толкова повече се разширяват пукнатините. Като ни убият, проблемът може да изчезне. — Той ме гледаше с тъмни и сериозни очи.