— Но унищожаването на Хамада трудно би… О!
Омар кимна.
— Всички. Навсякъде. Пък и могат да го направят.
Разнесоха се стъпки по стълбите, една тъмна фигура се приближи забързано до Омар и последва трескаво шушукане. Аз ги гледах, мъчейки се да фокусирам, надигнах чашата си и открих, че е празна.
— Кой е приятелят ти?
Омар се изправи и аз направих същото. Стабилността му ме накара да осъзная колко точно се олюлявам.
— Нали не си тръгваш? — Надбягванията бяха свършили преди часове.
— Татко вика всички ни в двореца. Тази твоя експлозия е променила нещата — може би е превърнала теорията във факти. Всички я видяхме, а после и почувствахме. Мен ме събори на земята. Може би татко ще сподели с нас как и защо сме били пощадени. Надявам се, че ще имаме план как да попречим на това да се повтори! — Омар ми махна с ръка и последва пратеника на халифа към стълбите. — Толкова се радвам да те видя жив, приятелю.
Полу седнах, полу се строполих обратно върху възглавниците. Винаги бях приемал факта, че бащата на Омар е халифът на Либа, докато моят е само кардинал, като черна точка срещу името му, макар че той никога не го бе използвал против мен. Даже седми син ти се струва добра сделка, когато ти самият си десети на опашката за наследяване. И все пак, когато халифът те повика, отиваш. Не можех да се сърдя на Омар, макар че да си кажем правичката, той ме беше оставил да давя сам мъката си. Да не споменавам, че беше усилил тревогите ми със своите приказки за отдавна мъртви Строители, които се спотайват в древни машини и ни желаят злото. Дори и пиян, не смятах да вярвам на тези глупости, но определено ставаше нещо лошо.
Взрях се нагоре към звездите през една пролука в тентата.
— Кое време е всъщност?
— Час преди полунощ.
Вдигнах глава и се огледах. Въпросът ми беше риторичен. Мислех, че съм останал сам.
— Кой каза това? — Не можех да различа никакви човешки фигури, само ниски купчини възглавници. — Покажи се. Не ме оставяй да пия сам!
Един черен силует се отдели от най-далечния ъгъл, близо до ръба на покрива и петнайсетметровата бездна до улицата долу. За миг сърцето ми подскочи, когато се сетих за Аслауг, но гласът беше мъжки. Пред очите ми се разкри слаба, но жилава фигура, висока, макар и не колкото мен, със забулено в сенки лице и дълга коса. Мъжът се приближи с подчертаната предпазливост на доста пиян човек, стиснал в една ръка глинена бутилка, и се пльосна на възглавниците, освободени от Омар.
Трепкаща ивица лунна светлина падаше върху него през пролуката между две тенти. Сребристото сияние минаваше от страховитото изгаряне на лявата му буза надолу по проста бяла риза и стигаше до дръжката на меч. Едно тъмно око се взираше в мен, блестейки сред изгореното, а другото се губеше зад увисналия перчем. Той вдигна бутилката си към мен, после дръпна една глътка.
— Сега вече не пиеш сам.
— Чудесно. — Аз също отпих от калаената си чаша. — Не е хубаво човек да пие сам. Особено след това, което преживях аз. — Чувствах се доста разлигавен, което е типично за един подпийнал човек в отсъствието на весела музика и добра компания.
— Намирам се доста далеч от дома — казах, връхлетян от внезапна покруса и носталгия.
— Аз също.
— Червеният предел е на хиляда мили на север оттук.
— Ренарските планини са още по-далеч.
По някаква причина, известна само на пияниците, това ме ядоса.
— Преживях много несгоди.
— Времената са тежки.
— Не само днес. — Отпих отново. — Знаеш ли, аз съм принц. — Не бях сигурен по какъв точно начин това ще ми спечели съчувствие.
— Либа се пръска по шевовете от принцове. Аз също съм принц по рождение.
— Не че някога ще стана крал… — продължих със собствената си тема.
— Аха — каза непознатият. — Моят път към наследяването също е неясен.
— Баща ми… — Някак си нишката на мисълта ми ми се изплъзна. — Той никога не ме е обичал. Студен човек.
— Моят също се слави като такъв. Разногласията ни бяха… остри. — Мъжът отпи от бутилката си. Светлината го улови отново и видях, че е млад. По-млад и от мен.
Може би беше от облекчение, че съм в безопасност и пиян, и не ме преследват чудовища, но някак си всичката мъка и чувство за несправедливост от ситуацията ми, на които досега нямах време да обърна внимание, се изляха от мен наведнъж.
— Бях само момче… видях го как го направи… уби ги и двамата. Майка ми и сес… — Задавих се и не можах да продължа.
— Сестра ти? — попита той.
Кимнах и отпих.
— Аз видях как убиват майка ми и брат ми — каза той. — Също бях малък.