Не можех да позная дали ми се подиграва, като надцаква всяко мое изявление със свой собствен вариант.
— Все още нося белезите от онзи ден! — Повдигнах ризата си, за да му покажа бледата резка там, където мечът на Едрис Дийн бе пронизал гърдите ми.
— Аз също. — Той запретна ръкави и поднесе ръцете си на лунната светлина, за да зърна безбройните сребристи белези, нашарили кожата му.
— Господи!
— Той не беше там. — Непознатият се отдръпна в сенките. — Само бодливата шипка. И това стигаше.
Трепнах. Бодливата шипка е гадна работа. Новият ми приятел явно се беше гмурнал в нея с главата напред. Вдигнах чашата си.
— Да пием, за да забравим.
— Аз имам по-добри начини. — Той отвори лявата си ръка и видях малка медна кутийка. Лунната светлина заигра по шарката от тръни върху капака ѝ. Той може и да имаше по-добри начини от алкохола, но все пак отпи продължително от бутилката си.
Вгледах се в кутийката, омагьосан от това колко позната ми изглежда — но позната или не, нямах ни най-малко желание да я докосвам. Тя съдържаше нещо лошо.
И аз като новия си приятел отпих, макар че също имах по-добри начини да заровя един спомен. Оставих уискито да се стече в гърлото ми, вече почти без да му усещам вкуса и паренето му.
— Пий, за да притъпиш болката, братко! — Аз съм дружелюбен пияница. При наличие на достатъчно време винаги стигам до момент, когато всички хора са мои братя. Още няколко чашки и почвам да се кълна в неугасващата си любов към всичко живо. — Не съм сигурен дали е останала някоя част от мен, която да не е насинена. — Вдигнах пак ризата си и се опитах да видя синината върху ребрата си. В тъмното тя изглеждаше по-малко впечатляваща, отколкото я помнех. — Бих могъл да ти покажа един камилски отпечатък, но… — Махнах с ръка.
— Аз също имам няколко синини. — Той повдигна собствената си риза и лунната светлина озари твърдите мускули на корема му. Белезите от шипката го нашарваха и там, но това, което привлече вниманието ми, бяха гърдите му. Точно на мястото, където аз имах тънка резка, свидетелстваща за проникването на меча на Едрис Дийн, моят другар по чашка носеше свое собствено свидетелство за минаване на меч през плътта му, макар че неговият белег беше черен и тъмни пипала се разпростираха като корени по голите му гърди. Това обаче бяха стари рани, отдавна изцерени. Имаше и по-пресни, които на по-добра светлина биха изглеждали яростно червени — захапката на меч отстрани, над бъбрека, други резки и дупчици, гоблен на болката.
— Мамка му. Какво…
— Кучета.
— На това му се вика свирепи кучета!
— Много.
Преглътнах думата „копеле“ и вместо това потърсих някаква хвалба или история, която копелето не би могло да надцака на мига.
— Сестра ми, която споменах, дето беше убита заедно с майка ми…
Той вдигна очи към мен: пак само едното блестеше над белега от изгаряне, а другото беше скрито.
— Да?
— Е, ами тя не е съвсем мъртва. Намира се в Ада, замисля връщането си и крои отмъщение.
— Срещу кого?
— Мен, теб. — Свих рамене. — Живите. Най-вече срещу мен, мисля.
— Аха. — Той се отпусна на възглавниците си. — Е, тук вече ме би.
— Хубаво. — Отпих пак. — Вече започвах да си мисля, че сме един и същи човек.
Момчето се върна, напълни ми чашата и премести фенерите по-близо до нас, за да освети разговора ни. Моят събеседник му каза нещо на пустинния език, но не го разбрах. Бях прекалено пиян. Освен това знаех не повече от пет думи, които бях научил през годината, прекарана в града.
Сега, когато светлината на фенерите разкри лицето на мъжа, изведнъж изпитах чувство на дежа ву. Бях го виждал и преди — може би наскоро, — или поне някой, който много прилича на него. Парчетата на пъзела започнаха да се наместват сред пиянската ми омая.
— Принц, викаш? — В Либа, изглежда, всеки богаташ беше принц, но на север, откъдето явно произхождахме и двамата, „принц“ е по-ценна валута. — Я кажи пак, откъде беше? — Помнех, но се надявах да греша.
— Ренар.
— Не от… Анкрат?
— Може би… някога.
— Боже! Ти си той!
— Определено съм някой. — Той надигна високо бутилката си и я пресуши.
— Йорг Анкрат. — Познах го, макар че го бях виждал само веднъж, преди повече от година, в онази кръчма в град Крат, а тогава той нямаше такова изгаряне.
— Бих казал „на твоите услуги“, но не съм. А ти си принц на Червения предел, а? Което ще рече, че си един от котилото на Червената кралица? — Той понечи да остави бутилката и не улучи земята; беше по-пиян, отколкото изглеждаше.
— Имам тази чест — казах. Устните ми бяха изтръпнали и трудно оформяха думите. — Аз съм един от многото ѝ разплодни експерименти — но не този, който ѝ е донесъл най-голямо задоволство.