— Всички сме разочарование за някого. — Той дръпна още една глътка и потъна още по-дълбоко във възглавниците си. — Но е по-добре да разочароваш враговете си.
— Тези проклети матмагьосници май ни събраха нарочно. — Знаех си, че Юсуф ме беше оставил да се измъкна прекалено лесно.
Йорг с нищо не показа, че ме е чул. Зачудих се дали не е загубил съзнание. Дългата пауза се превърна в полунощ, както често става, когато си много пиян. Далечната камбана, отбиваща часа, го накара да заговори отново.
— Аз съм карал немалко ясновидци да си изядат пророчествата.
— Този път обаче са сбъркали в сметките си — аз не съм ти от никаква полза. Сестра ми трябваше да е на мое място. Тя трябваше да е магьосницата. Която да стои до теб. Да ти донесе трона. — Открих, че лицето ми е мокро. Не бях искал да мисля за тези работи.
Йорг изломоти нещо, но аз долових само едно име. Катерин.
— Може би… Тя така и не получи име. Така и не видя този свят. — Млъкнах с гърло, задавено от глупостта, която обзема човек, когато пие прекалено много. Пресуших чашата си. Зад очите ни живее един писар, който си води отчет за всички събития, за да го прочетем по-късно. Ако продължаваш да пиеш, по някое време той си навива пергамента, събира си перата и отива да спи. Това, което бе останало в чашата ми, се оказа достатъчно, за да го отпрати. Сигурен съм, че продължихме да ломотим пиянски един на друг, ренарският крал Йорг и аз. Предполагам, че сме направили няколко гръмки и пламенни декларации, преди да загубим съзнание. Вероятно сме тропали с чаши по покрива и сме обявявали всички хора за наши братя или наши врагове, в зависимост от вида на пиянството ни, но нямам спомен за това.
Помня обаче, че споделих с добрия крал за проблемите си с Мейрес Алус и той любезно ми предложи мъдрия си съвет. Спомням си, че решението беше хем елегантно, хем умно, и че се зарекох да го използвам. За нещастие на следващия ден в главата ми не беше останала и думичка от този съвет.
Последният ми спомен е картина: Йорг лежи проснат в несвяст и в съня си изглежда още по-млад. Аз придърпвам една рогозка върху него, за да го предпазя от студа на пустинната нощ, и се отправям с опасно залитане към стълбите. Сега понякога се чудя животът на колко ли хора можеше да бъде спасен, ако просто го бях изтърколил през ръба на покрива…
Много хора пият, за да забравят. Алкохолът ще отмие края на една нощ, ще заличи полезен съвет и някоя и друга смущаваща случка по време на криволиченето ти към дома. За нещастие, ако си развил талант да потискаш старите спомени, събрани докато си бил потискащо трезвен, то алкохолът често ще разруши тези прегради. Когато това се случи, вместо да спиш в блаженото забвение на пиян до козирката, ще сънуваш кошмари, в които преживяваш наново най-ужасните моменти от живота си. Реката от уиски ме отнесе към спомените ми от Ада.
— Божичко! Какво беше това? — изпъшквам между тежките вдишвания, превит на две и опрял ръце на бедрата си. Озъртам се назад да видя облака прах, вдигнат при пъргавото ни бягство от момчето и абсурдно огромното му куче.
— Нали искаше да видиш чудовища, Джал? — Снори се подпира на един от гигантските камъни, осеяли равнината.
— Адски пес… — Изправям се и поклащам глава. — Е, вече видях достатъчно. Къде е тази шибана река?
— Хайде. — Снори повежда, метнал брадвата си на рамо. Острието ѝ улавя нещо кърваво в мъртвешката светлина и го отразява обратно към Ада.
Изминаваме още миля или десет през праха. Започвам да виждам фигури в далечината: души, кретащи през равнината или събрани на групички, или просто стоящи поединично.
— Приближаваме се. — Снори посочва с брадвата си към една човешка сянка на няколкостотин метра от нас. — Нужен е кураж, за да прекосиш Слидр. Това кара мнозина да се замислят.
— Изглежда, този го възпира нещо повече от липса на кураж! — През ръцете и краката на душата са забити колове.
Снори поклаща глава.
— Тук умът създава собствени окови.
— Значи всички тези хора са обречени да бродят тук навеки? Никога няма да минат от отвъдната страна?
— Хората оставят свои ехота… — Той млъква за миг, като че ли се опитва да си спомни думите. — Ехота, пръснати из геометрията на смъртта. Нещо като кожи, които са съблекли от себе си. Мъртвите трябва да оставят всичко, което не могат да пренесат през реката.
— Откъде знаеш всичко това?
— От Кара. Не смятах да пътувам с месеци до вратата към смъртта в компанията на вьолва, без да ѝ задам някои въпроси какво да очаквам!