Не казвам нищо. Аз съм постъпил тъкмо така, но пък, от друга страна, никога не съм имал намерение да се озовавам тук.
Изкатерваме един нисък хълм, а зад него земята се спуска. Под нас има река, блестяща сребърна панделка, която криволичи и чезне в сивата далечина — единственото нещо с някакъв намек за живот в цялото това ужасно място. Взирам се напред, но земята пред мен хлътва рязко в сипей, малко по-висок от моя ръст, а в основата му са се ширнали бодливи шипки, черни и закривени, каквито ще ги видиш в гора след първите слани.
— Ще трябва да заоби… — Млъквам. По края на шипките нещо мърда. Премествам се, за да видя по-добре. Това е момчето от километричния камък, мята се сред тръните и ги оставя блестящи от кръв. — Хей!
— Остави го, Джал. Това е положението. Било е такова цяла вечност преди ние да дойдем и ще си остане същото, след като си тръгнем оттук.
„Ако си тръгнем оттук!“
— Но…
Снори се отправя да търси по-лесен маршрут за надолу. Аз обаче не мога да се откъсна от мястото си. Почти сякаш шипките са се вкопчили и в мен.
— Хей! Чакай! Не мърдай и ще те измъкна. — Оглеждам се за някакъв начин да сляза по сипея, без да се изтърся сред тръните.
— Аз не се опитвам да изляза. — Момчето прекъсва мятането си и вдига очи към мен. Даже от това разстояние лицето му представлява истински кошмар, одрано от шипките, с разкъсана плът, нашарена с отчупени трънчета, забити до кокал.
— Какво… — Отстъпвам назад, когато земята под нозете ми започва да се рони и песъчливата почва се посипва надолу. — Какво, по дяволите, правиш тогава?
— Търся брат си. — Кръв бликва през разкъсаните му устни. — Той е тук някъде.
И се нахвърля пак върху тръните. Шиповете са дълги колкото пръстите му и завършват с малка кукичка, за да се впият в плътта.
— Спри! За бога!
Опитвам се да сляза по сипея, но той започва да се рони под краката ми и аз бързо издрапвам обратно.
— Той не би спрял, ако ставаше дума за мен. — Думите звучат накъсано, сякаш бузите му са раздрани. Вече почти не го виждам сред гъстия трънак.
— Стой… — Ръката на Снори ме сграбчва за рамото и ме издърпва назад въпреки протестите ми. — Не можеш да останеш уловен тук. Всичко на това място е капан.
— Аз ли? Та нима това място не е впило кукичките си в теб още откакто за първи път взе в ръце онзи ключ? — Но това са само думи, в тях няма жар. Не мисля за Снори. Мисля за сестра си, мъртва още преди да се е родила. Мисля за момчето и брат му и какво бих направил аз, за да спася собствената си сестра. По-малко от това, казвам си. По-малко от това.
Събудих се, все още пиян, а в главата ми блъскаха с чукове толкова много дяволи, че ми отне цяла вечност да разбера, че се намирам в затворническа килия. Лежах в жегата, стиснал очи както от болка, така и за да спра ослепителната светлина, нахлуваща през малкото прозорче високо на стената, прекалено измъчен, за да викам или да настоявам да ме освободят.
Накрая ме намери Омар. Не знам колко по-късно беше това. Достатъчно, за да прекарам през себе си съдържанието на една кана вода и да оставя мястото вонящо малко по-зле, отколкото го бях заварил.
— Хайде, приятелю. — Той ми помогна да стана, като бърчеше нос, но се хилеше. Иззад него пазачите гледаха неодобрително. — Защо вие северняците си причинявате това? Дори Бог да не беше забранил пиенето, то е лоша идея.
Минах с олюляване по коридора до стаята на надзирателите, като потрепвах сегиз-тогиз и гледах света през присвити очи.
— Никога повече няма да пия, така че стига сме говорили за това. Става ли?
— Помниш ли изобщо какво си правил снощи? — Омар ме хвана, когато излязох със залитане на улицата, и изпъшка от усилие, но успя да ме задържи на крака.
— Нещо свързано с камила? — Спомнях си някакъв спор с камила в малките часове на утрото. Дали ме беше изгледала накриво? Сигурно бях решил, че тя е виновна за отпечатъка на задника ми и всички други унижения, които съм изтърпял някога от нейния вид. — Йорг! — спомних си. — Шибаният Йорг Анкрат! Той беше там горе, Омар! На онзи покрив. Трябва да предупредиш халифа!
Знаех, че има стара вражда между кралствата на Конски бряг и Либа, набези през морето и такива ми ти работи, и че Анкратите имат съюз с Утрен, което правеше Либа техен враг. Какво можеше да направи един човек на халифа на Либа, особено ако главата му е като моята тази сутрин, не бях сигурен. Това обаче беше Йорг Анкрат, който бе унищожил дук Гелетар заедно с армията му, замъка му и планината, на която се намираха. Ние бяхме минали през Гелет месеци след експлозията и небето още беше…