— Изчисленията се правят въз основа на допускането, че ти казвам това, което ти казах — ако исках да ти кажа повече, щях да направя сметката отново и да ти дам друг отговор, с друга цел. Ако ти кажа повече сега, това ще провали резултата и числата вече няма да са верни. Освен това не знам отговорите, тук вече се намесва магията и е трудно да се определи. Разбираш ли?
— Ами направи го пак тогава. Отне ти само минутка.
Юсуф ми показа черната си усмивка.
— Ах, приятелю, тук ме разкри. Обработвам твоите променливи още от първата ни среща в онази флорентинска банка. Може да съм те подвел, когато намекнах, че не си важен за изхода от предстоящите събития. Мислех, че може би ще е по-леко за теб, ако не знаеш.
— Ами… ъъъ, така е по-добре. — Не бях сигурен, че е. Повече ми харесваше да се възмущавам, че не съм достатъчно важен фактор, отколкото да знам, че действията ми имат значение. — Е, трябва да тръгвам. Аллах да е с вас и така нататък… — Вдигнах ръка за сбогом, но Омар бе прекалено бърз и се метна напред да ме сграбчи в прегръдка, която, трябва да призная, беше доста гушкава.
— Късмет, приятелю.
— Не ми трябва късмет, Омар! И имам числа да го докажа… едно, две, три…
— Тринайсет.
— Едно, две, тринайсет. Това би трябвало да ме опази. Ела ни на гости в Червения предел, когато ти писне да балансираш уравнения.
— Ще дойда — каза той, но от опит знаех, че е нужна сериозна практика, за да лъжеш, докато гушкаш някого, а Омар не се беше упражнявал.
Разплетох се от него и тръгнах към челото на кервана.
— Не забравяй камилите, Джалан!
— Да, вярно. — Кривнах неохотно към опашката на строяващата се група, приготвяйки се да избегна първия залп камилска слюнка.
Пустинята е гореща и скучна. Съжалявам, но това е горе-долу всичко, което може да се каже за нея. Освен това е песъчлива, но камъните по принцип са си скучни и натрошаването им на съвсем ситни парченца никак не подобрява нещата. Някои хора ще ви разправят как пустинята сменяла характера си от ден на ден, как вятърът я ваел непрестанно в безбрежни простори, където на хората не е дадено да обитават. Ще изпадат в лиризъм за структурата и оттенъка на песъчинките, за величието на грамадите от голи скали, които пясъчните ветрове са изваяли в екзотични форми, говорещи за вода и течения… но за мен песъчлива, гореща и скучна изчерпва всичко.
Най-важният фактор, след като отметнем водата и солта, е скуката. Някои хора ѝ се наслаждават, но аз лично избягвам да оставам насаме с въображението си. Когато не искаш да те обсебват неприятни спомени или неудобни истини, главното е да си намериш нещо за правене. Този факт сам по себе си обяснява голяма част от младостта ми. Както и да е, в тишината на пустинята, където няма с кого да си говориш, освен с камили и езичници, никой от които не владее особено добре имперския език, човек остава беззащитен, плячка за мрачните мисли.
Държах се, докато стигнахме до брега, но онзи последен преход по тясната ивица пясък между морската шир и необятните редици дюни ме прекърши. Една мразовита нощ лагерувахме край скелета на някакъв огромен презокеански кораб, който беше успял да се довлече толкова близо до пристанището, че иронията да е по-горчива и от морската вода. Разхождах се между голите покрити със сол рангоути, стърчащи от песъчливия бряг, и колчем сложех ръка на древното дърво, бих се заклел, че чувам писъците на давещи се моряци.
Тази нощ сънят ми убягваше. Вместо това, под яркия и студен рояк на звездите, моите призраци дойдоха да ме навестят и ме завлякоха обратно в Ада.
— Тук не трябва ли да има мост? — питам, взрян в бързите води на река Слидр. Това е първата вода, която виждам в Ада. Реката е широка поне трийсет метра, а отсрещният бряг е покрит с черен пясък, зад който се възправят ронливи черни скали. Скалите се издигат стъпаловидно към озареното в мъртвешка светлина небе, а над тях се събират облаци, тъмни като дим.
— Реката Гьол е тази, която има мост, а не Слидр. Наричат го Гяларбру. Радвай се, че не ни се налага да минаваме по него, там стои на стража Модгуд.
— Модгуд? — Всъщност не искам да знам.
— Великанка. Отвъдният бряг на онази река гъмжи от трупове. Там се строи Наглфар, корабът от нокти, който Локи ще поведе на Рагнарьок. А оттатък моста се издигат портите на Хел, пазени от вързаното на верига куче Гарм.
— Но ние не трябва ли…
— Ние вече минахме през портите, Джал. Ключът, вратата, всичко това ни доведе в Хел.
— Само че в грешна част от него?