— Трябва да минем оттатък реката.
Жажда, а не липса на предпазливост ме тласка напред и ме кара да измина забързано последните няколко метра от брега. Пристъпвам към плитчините.
— Да бе, да. Няма да стане тая работа. — Речното дъно се спуска стръмно и скоро се губи в мрака, въпреки че бързо течащата вода е неестествено бистра. Пресичането на такава река би било сериозен проблем при всички обстоятелства, но когато коленича, за да пия, забелязвам истинската пречка. Противно на всякаква логика, в течението се носят ножове, копия и дори мечове, всички сребристо чисти и блестящи от острота. Някои са решително насочени в посоката, накъдето ги носи течението, а други се въртят и секат водите около себе си.
Снори спира зад рамото ми.
— Наричат я Реката от мечове. Аз не бих пил от нея.
Изправям се. По-навътре остриетата приличат на рибни пасажи. От дълги остри стоманени риби.
— Е, и какво ще правим? — Поглеждам нагоре по реката, после надолу. Няма нищо освен миля след миля ерозирали брегове от двете страни.
— Ще плуваме. — Снори минава покрай мен.
— Чакай! — Протягам ръка да му преградя пътя. — Какво?
— Това са само мечове, Джал.
— Дааааа. За същото говоря и аз. — Вдигам очи към него. — Смяташ да се гмурнеш сред цял куп мечове?
— Не правим ли тъкмо това по време на битка? — Снори нагазва във водата. — Уф, студена е!
— Майната му на студа, мен остротата ме притеснява. — Не правя никакъв опит да го последвам.
— Прекосяването на Слидр не е свързано с мостове или хитрини. Това е битка. Бориш се с реката. С кураж и сърце ще стигнеш до другия бряг — а ако ли не, Валхала ще те приеме, защото ще си загинал в битка.
— Кураж ли? — В този момент разбирам, че съм обречен още преди да съм започнал. Освен ако самото нагазване в реката не се смята за кураж… вместо за обикновена глупост.
— Или това, или оставаш тук навеки. — Снори прави още една крачка и в следващия миг вече плува, водата кипи в бяло зад него, а големите му ръце се издигат и спускат.
— Да му сера на всичко. — Топвам крак във водата. Студът прониква през ботуша ми, сякаш изобщо го няма, и се стрелва нагоре по костите ми. — Боже мили. — Дръпвам бързо крака си обратно. — Снори! — Той обаче не е до мен, вече е изминал една трета от пътя, борейки се с водите.
Възползвам се от тази възможност да окача отново връвта с ключа на шията си. Откривам, че е топъл в ръката ми и не отразява нищо, дори и небето. Чудя се дали ако призова Локи, истинският Бог ще види това и ще ме удави за измяната ми? Подсигурявам се, като призовавам всяко божество, което би могло да ме слуша.
— Помощ!
Както го виждам аз, Бог сигурно е много зает с всички хора, дето непрекъснато го молят за това и онова, затова вероятно е благодарен, когато молитвите минават направо по същество.
Забавям се за миг, размишлявайки върху несправедливостта на един Ад, в който няма езера, които да давят героите и да държат страхливците на повърхността, а вместо това съдържа изпитание след изпитание, през които може да мине всеки, непритежаващ никакви други достойнства освен силна ръка. А после, без да му мисля повече, правя три крачки засилка и се гмуркам.
Плуването никога не ми е било силна страна. Плуването с меч на кръста винаги е водело до по-бърз напредък, но за жалост единствено към дъното на водния басейн, в който се давя. Слидр обаче се оказва неочаквано плаваема за острата стомана и мечът на Едрис Дийн вместо да ме тегли надолу, ме задържа на повърхността.
Пляскам бясно, дробовете ми са прекалено парализирани от студа, за да се опитат да поемат обратно въздуха, който е излетял от тях при бухването ми в реката. Водата е ледена и този мраз нахлува в мен, процежда се в кръвта и костите ми, изпълва главата ми. Губя връзка с крайниците си, но не давенето ме тревожи — а това как да остана топъл. Дълбоко в главата ми, в тъмните кътчета, където отиваме да се скрием, съм се свил и чакам да умра, чакам ледът да ме достигне, а единственото, което имам да горя, са спомени.
Посягам към най-топлия спомен, който имам. Това не е ослепителната жега на Сахар, нито пропукващата прегръдка на обхванатия от пламъци Гофаг. Пред мен се разгръща Аралският проход, повлича ме обратно в онази напоена с кръв клисура, претъпкана с войници, крещящи, сечащи, мушкащи, превити над раните си, докато времето им изтича червено от вените им, умиращи, шепнещи сред какофонията, говорещи за своите обични и загубени, зовящи майките си с последни думи, трепкащи върху посинелите им устни: сделки с дявола, обещания към Бога. Виждам как още един мъж се изхлузва от меча ми, оставяйки го почернял от кръв. Той вече е прекалено затъпял за сечене, но един метър стомана си е смъртоносна работа, независимо колко е остра.