Аралският проход успява да ме прекара през една трета от Слидр. Намирам своя фокус и осъзнавам, че острият товар на реката още не ме е разпорил, но ми предстои дълъг път, а отсрещният бряг отминава прекалено бързо. В далечината чувам рев, ниското равномерно бучене на мокра паст. Едно дълго сребристо копие минава под мен, твърде, твърде близо. Подновявам плуването си, млатейки водата без капка изящество, и този път кръвопролитието при Черната крепост е това, което ме тласка напред. Спомням си гадния звук, когато върхът на меча ми пронизва нечие око, пробива с хрущене костената орбита и навлиза в мозъка на викинга. За миг целият му плам угасва, той се превръща в кукла от месо с прерязани конци. Една брадва разсича въздуха пред лицето ми и аз залитам назад. Ръбът на някаква висока маса се врязва в гърба ми и аз падам върху нея, извивам се и отмятам крака, за да се превъртя. Един широк меч се стоварва върху дъските, където е била главата ми, а аз вече съм зад масата, прав, и замахвам да отсека ръката, държаща онзи меч.
Бойната лудост от Черната крепост най-сетне ме напуска, докато стоя задъхан сред купчина трупове. Намирам се на две трети от пътя през Слидр, все още насред къдрещата се бистра бърза река. Надолу по течението, в далечината, долината е забулена в мъгла. Ревът се е усилил и изпълва целия свят, трепери в костите ми.
Хвърлям се да греба към брега, вече обзет от отчаяние. Нещо лошо ме чака в онази мъгла, но времето ми изтича, както и силите ми за борба. Студът ме обгръща и всичко, което имам за изгаряне, е дуелът ми с граф Исен, екливият звън на мечовете, докато той се опитва да ме убие, а аз тъка отчаяната си защита. Това не е достатъчно. Още съм на десет метра от брега и потъвам. Усещам остра болка в крака, която достига до мен, въпреки че е замръзнал и вцепенен. Улучен съм. Водата се затваря над главата ми. Изплувам още веднъж на повърхността и виждам, че току преди да стигне до вдигащата се мъгла, цялата Слидр изчезва като отсечена с гигантски меч. Тътенът е по-силен, отколкото съм си мислил. Водата ме влачи към водопада. Потъвам отново и нищо от това няма значение: пасаж от ножове се носи към мен и нямам въздух да крещя.
Някак си, противно на всякакъв разум, мечът се озовава в ръката ми. Чудесен начин да се удавиш. Но после се сещам, че това не е моят меч, и горещината, която бе в кръвта ми в момента, когато го взех, ме изпълва отново. Едрис Дийн се опита да ми отнеме живота с този меч, също както бе отнел живота на майка ми и на сестра ми, все още топла в утробата. Аз се бих с него пред трупа на Тутугу. Трупа на моя приятел, страхливеца, който беше умрял като герой. Спомням си какво бе чувството да забия меча си между ребрата на Едрис Дийн, да го натикам в месото му, да го усетя в плътта му и да го измъкна отново със стържене по кост. Отварям уста и надавам рев, без да ме е грижа за реката, и ето че стоя в плитчините, прогизнал, с меч в ръка, а над мен мъглата от безкраен водопад се издига на облаци, които предизвикват самото небе. Слидр се излива през един скален ръб само на десет метра по-нататък. Мечовете изскачат от бистрите ѝ води, когато гравитацията сграбчва реката и я отнася бързо.
Пристъпвам напред на треперещи нозе, чувствайки слабост във всички крайници. Още три крачки, още две, и ето ме на мокрия пясък. Нямам видими рани.
Някой тича към мен — Снори. Когато се приближава, забавя ход. Диша тежко.
— Аз… — Вдига ръка и си поема дълбоко дъх. — Помислих, че съм те загубил.
Поглеждам меча в ръката си: надписа, гравиран върху острието, все още капещата от него вода, диамантите, придобили ръждивочервен цвят на мъртвешката светлина.
— Не. Не още. Не днес.
Изкачваме се по речния бряг мълчаливо, и двамата обгърнати в спомени. Докато Слидр съхне по мен, чувствам, че някак си водите ѝ са ме оставили по-… свързан. Помня битката си в Аралския проход. Помня битката в Черната крепост. За първи път Джалан берсеркерът се е срещнал с ежедневния Джалан и сме стигнали до нещо като споразумение. Още не съм сигурен точно какво е… но нещо се е променило.
Адът от другата страна на Слидр се оказва по-стръмен. Хълмове от черни скали заместват праха, хълмове, в които всичко е остро и това не дава на пътника никаква възможност за отдих. Камъкът навсякъде прилича на вряща супа, застинала в някакъв незнаен миг, с пукащи се мехури, които оставят безчет ръбове, всичките остри като бръснач. Само при докосване до земята пръстите ми се покриват с кръв. Колко ли ще издържат кожените подметки на ботушите ми и какво ще стане с краката ми след това, не мога да кажа.