Тук виждаме още души, на сиви групички, които пълзят като мръсна вода по сухите долини: мъже, жени и деца, с наведени глави, мълчаливи, теглени напред от някакъв зов, който не мога да чуя.
Ние ги следваме, криволичим през черните хълмове. Долините стават по-дълбоки, по-широки, по-гъсто изпълнени с души. Слидр вече е нещо по-малко от спомен, Адът отново ме е изсушил. Усещам как кожата ми умира, съсухря се, лющи се.
— Чакай. — Без някаква конкретна причина погледът ми е привлечен от една клисура вляво, високо над нас, която се спуска от едната страна на долината.
— Пътят е насам. — Снори махва към отдалечаващите се души отпред. Още такива ни подминават. Очите му са червени от спукани капиляри, като на човек, който е забравил що е сън. Аз се чувствам по-зле, отколкото изглежда той.
— Там горе. — Посочвам. — Там има нещо.
— Пътят е насам — повтаря Снори и тръгва пак след душите, навел глава.
— Не. — Започвам да се катеря по скалите. Порязвания, тънки като от хартия, разцъфват върху дланта ми, когато посягам да се закрепя. — Тук горе е.
— Не го усещам. — Снори се обръща към мен, капнал от умора. Сенките, плъзгащи се покрай него, изглеждат съвсем дребни.
— Тук е. — Продължавам да се катеря и вадя меча си, за да се подпирам на него, така че да не ми се налага да пипам скалите.
Стигането до клисурата е трудно, а ръката ми пари, сякаш всяко порязване е поляно с оцет. Напредвам по тесния път между стръмните стени на клисурата, а Снори е малко зад мен и ругае.
Тук, на завет, е тихо — или поне става тихо, когато Снори спира да се оплаква. Всепроникваща тишина, древна и дълбока. Стъпките ни звучат като светотатство. Ако тези долини са били издълбани от вода, тя си е отишла преди тук да стъпи човешки крак. В един ад, изграден от самота, това изглежда най-пустото и затънтено място, където биха могли да бродят прокълнатите.
— Тук няма нищо, Джал, каз…
Току пред нас тесните стени се раздалечават. Там има долчинка, може би някогашен вир под отдавна пресъхнал водопад. Насред нея се възправя самотно дърво, черно, чепато, голите пръсти на клоните му се открояват върху мъртвешкото небе. Дънерът му е покрит с петна, болнаво бели върху черното, и то се издига от широката основа към висините, където от него се отделят първите клони.
Продължавам напред и виждам, че дървото е по-далеч и по-огромно, отколкото съм си представял.
— Помогни ми да се кача. — В клисурата има стъпало, по-високо от самия мен. Снори ме повдига до върха му. Порязвам си крака през панталоните. Още парещи резки от напуканата от мехури скала. Протягам ръка на Снори и му помагам да се качи при мен.
Когато се приближаваме, виждаме, че дървото, макар и без листа, е отрупано със странни плодове. Още по-близо и болнавият дънер разкрива тайната си. Към него са приковани тела. Стотици тела.
Ако това дърво беше с нормални размери, ние би трябвало да сме мравки. Сигурно е някаква фиданка на Игдразил, световното дърво, което се издига в сърцето на всичко съществуващо и от което висят световете. Клоните с плодовете са се привели като клони на върба и висят почти до земята. Някои стигат толкова ниско, че мога да се протегна и да ги докосна, но нямам желание. Плодовете са тъмни и сбръчкани, някои с диаметър няколко стъпки, други не по-големи от човешка глава, но всички до един гротескни и смущаващи по начин, който не мога да определя.
Тихото стенание на жертвите на дървото вече достига до нас. Към дънера му са приковани мъже и жени, млади и стари, толкова нагъсто, че крайниците им се припокриват, разперените им фигури са долепени една до друга като сплетени пръсти или парчетата на мозайка.
Минаваме през гъстата плетеница на корените и стигаме до дънера, широк колкото кулата на Математа и по-висок от нея. Едно бяло петно привлича погледа ми, то е по-бледо от другите и ниско до земята.
— Здравей, Марко. — Пристъпвам напред, като прибирам меча в ножницата, и вдигам очи към него. Ето го, прикован сред стотиците, с черни железни пирони, забити през ръцете и краката му. Десетки глави се обръщат към мен, бавно, сякаш това им коства огромно усилие, но само Марко заговаря.
— Принц Джалан Кендет. — Очите му се преместват по-нагоре. — И варваринът.
— Радвам се, че ме помниш.
— Малко проклятия са по-силни от това да изрекат името ти в Ада — казва той.
Тези думи пресичат въодушевлението ми.
— Е… — Преглъщам и се опитвам да говоря без заекване. — Предпочитам да изрекат името ми в Ада, отколкото да стоя навеки прикован към дърво в Ада.