Марко няма какво да отговори на това.
— Помня те — казва Снори. — Човекът с хартийките. Ти накара да измъчват Тутугу. Защо си на това дърво?
— Може би тук попадат мъчителите — подхвърлям.
— Ще е нужна цяла гора, за да ги побере — отвръща Снори. — Това дърво не е достатъчно.
— Тогава някое по-особено престъпление… — Намръщвам се. Това място ме плаши. Всъщност целият Ад ме плаши, но това място е още по-лошо.
— Някое по-тежко престъпление. — Погледът на Снори се плъзва по телата, всичките голи, приковани с пирони, увиснали на дибата на гравитацията.
— Свали ме и ще ти кажа — предлага Марко, банкер както винаги. Виждам обаче отчаянието в очите му.
— Ти сам си се поставил там. — Снори се обръща да огледа най-близкия от висящите плодове. Посяга да го докосне. — Ох! — Дръпва ръката си като ужилен. Малко цвят плъзва по сбръчканата кожица, розовият цвят на плът. Гледаме, а Снори още потрива пръста си. Плодът се издува като гърди, поели дълбоко дъх, и проличава истинската му форма. Виждаме плътно свити крайници, оттенъци на плът нашарват доскорошното безжизнено черно. Преображението трае не по-дълго от вдишването на Снори и заедно с неговото издишване „плодът“ се сбръчква отново до тъмна суха обвивка.
— Това… това беше…
— Приличаше на бебе — прошепвам. Само че твърде дребно, с твърде голяма глава, твърде мънички крайници, ципи между пръстите.
— Нероден. — Снори се обръща към Марко. — Това ли са плодовете на дървото? Престъпленията ти?
Аз не слушам: очите ми са открили още един от плодовете. Един-единствен сред стотици, може би хиляди, но той ме привлича. Не мога да откъсна поглед. Всичко друго се размива и ето че вървя към него.
— Джал? — вика ме Снори някъде отдалеч.
Посягам с две ръце нагоре и хващам съсухрената обвивка. Болката не е в пръстите ми, а във вените ми, в костния ми мозък, сякаш изсмукват нещо от мен. Дебели ръце ме откопчват от плода и аз се озовавам на земята, взрян нагоре към неродения, розов и мъничък… мокър и преливащ от живот.
— Какви ги вършиш? — Снори ме вдига на крака. — Полудя ли?
— Аз… — Поглеждам розовото нещо, това почти-дете. Вадя меча на Едрис Дийн и виждам, че надписът по острието е поаленял, сякаш самите символи кървят. — Това е сестра ми.
Макар че някаква магия ме е притеглила към нея, връзката ни свършва дотук. Аз никога не съм я познавал — тя никога не е пораснала — и съм имал двама братя, които да ме научат, че в кръвното родство няма нищо свято. Ако видя по-големия си брат Мартус и някакъв случаен непознат да висят над пропаст и имам време да спася само единия, ще си създам нов приятел. Особено ако въпросният непознат е млада жена. Всичко, което ме свързва с това… създание… е споменът как гледам мама да умира. Единствената връзка между нас е скръбта, а и сестра ми вече е покварена. Онова безименно дете е било оформено в някакъв ужас — ужас, който трябва да ме убие, за да се измъкне в света на живите и да запази мястото си там…
Държа кървящия меч и гледам създанието пред себе си, розово, грозно, мокро и зачервено. Снори стои до мен и не казва нищо. От устата ми се изтръгва вик, дрезгав звук, къс и остър като замаха на оръжието ми. Стоманата разсича. Нероденото пада и там, където се удря в земята, остава само прах и мънички сухи кости.
— Джал. — Снори посяга към рамото ми. Отърсвам се от ръката му.
Над праха се надига нещо невеществено, бледо като призрак, променя се, расте, преминава бързо през множество форми. Всички са тя. Сестра ми. Спящо бебе, залитащо детенце, което прави първите си стъпки, младо момиче, дългокосо и красиво, висока жена, слаба и прекрасна, с чертите на мама и тъмни къдрици, виещи се по раменете ѝ. Образите се сменят все по-бързо — майка, държаща мънички ръчички, жена със сурово лице и сила зад очите, старица на висок трон. Накрая изчезва.
Тръпки лазят по ръцете и бузите ми, дишам остро и плитко, гърдите ме болят. Защо това ме наранява? Възможни бъдещета се губят във всяка секунда от всеки един ден. Възможни бъдещета, неосъществени планове, празни надежди — всички те чезнат в нищото по-бързо, отколкото Слидр полита надолу от ръба на водопада. Стоя и гледам малките костици, докато те почерняват и се превръщат в прах. Не възможни бъдещета: бъдещета, които е трябвало да се осъществят.
Марко ми се смее. Грозен звук, напрегнат и пълен с болка, но въпреки това смях, и то от човек, когото не съм виждал да се усмихва нито веднъж в света на живите.
— Не е свършило, принце. Не още. — Той изстенва, прави опит да се раздвижи, но крайниците му са приковани. — Дървото ражда онова, което оставят личите.