— Личите? — Бях чувал за тях, чудовища от мъртвите земи, твари, които Мъртвия крал е довел на този свят, за да служат на целите му.
— Какво мислиш, че се вселява в децата, изтръгнати от утробата? Какво оформя потенциала им и използва тази сила? Размяната е справедлива. — Той ме гледа с мъртви очи. Все едно говори за сделки, сключвани в борсите на Умбертиде, толкова емоции показва. — Къде е престъплението тук? Едно дете, което иначе никога не би живяло, получава живот, а личът, който никога не е живял, се ражда и тръгва да броди в света на хората, където може да утоли глада си.
Вдигам поглед нагоре, към губещия се във висините дънер, осеян с човешка плът, с безброй клони, стърчащи от него, всеки от тях провиснал под теглото на откраднатия си живот. Дали Марко е най-лошият човек, прикован тук? Надали. Би трябвало да го мразя по-яростно. Би трябвало да се втурна към него и да го съсека. Но това място изпепелява чувствата ти. Там, където трябва да има ярост, усещам само пустота, тъга. Обръщам се и се отдалечавам.
— Чакай! Свали ме!
— Да те сваля? — Обръщам се и пламъкът на гнева трепка несигурно някъде дълбоко в мен. — Защо?
— Казах ти. Дадох ти информация. Длъжник си ми. — Марко изтласква мъчително всяка дума от гръдния си кош, притискан от собственото му тегло.
— Това дърво няма да стои достатъчно дълго, че да ти стана длъжник, банкере. Дори да стои десет хиляди години и ти да спасяваш живота ми всеки ден.
Той се закашля и на устните му избива тъмна кръв.
— Сега те ще те търсят — личът и онази част от сестра ти, която е взел. Смъртта на един брат ще отвори портал за тях и ще им позволи да излязат заедно като нероден, ново зло на света. Смъртта ти ще им гарантира място в горните земи.
Мисълта да ме преследва през Ада някакво чудовище, обсебило душата на сестра ми, ме плаши безумно, но проклет да съм, ако го покажа пред Марко.
— Ако това… нещо… ме намери, значи просто ще трябва да му видя сметката. С хладна стомана! — И за да подкрепя думите си, изтеглям меча — в края на краищата той е бил омагьосан да убива мъртви създания също толкова успешно, колкото и живи.
— Аз мога да ти кажа как да я спасиш. — Тъмните му очи блестят.
— Сестра ми ли? — Спасяването ѝ изобщо не е било в моя списък — това е в областта на Снори. Иска ми се да си тръгна, но нещо не ми дава. — Как?
— Сега това вече може да бъде сторено, след като освободи бъдещетата ѝ от дървото. — Този път върху лицето му ясно е изписана неговата болка, отчаянието му. — Ще ме свалиш ли? Обещай.
— Кълна се в честта си.
— Когато ги срещнеш в света на живите — сестра ти и лича, който носи кожата ѝ, — всеки достатъчно свещен предмет може да ги раздели.
— И сестра ми ще… живее?
Марко издава пак онзи свой грозен звук, смеха си.
— Ще умре. Но окончателно. Чисто.
— „Достатъчно свещен“? — избоботва Снори зад мен.
— Нещо важно. Целокупната вяра на хората ще го накара да подейства. Фокус. Не някакъв църковен кръст. Не светена вода от катедралата. Някакъв истински символ, нещо…
— Кардиналски печат? — питам.
Марко кимва, лицето му е набраздено от болка и от усилие.
— Да. Вероятно.
Обръщам се пак да си вървя.
— Чакай! — Чувам как Марко изпъшква, когато се опитва да посегне към мен.
— Какво? — Хвърлям поглед назад.
— Освободи ме! Сключихме сделка.
— Имаш ли документите, Марко Остантос Евеналайн от Златната къща? Правилните формуляри? Подписани ли са? Заверени ли са от свидетели? Носят ли съответните печати?
— Ти обеща! Закле се в честта си, принц Джалан. Твоята чест.
— О… — Пак му обръщам гръб. — Това ли? — И тръгвам да се отдалечавам. — Ако я намериш, уведоми ме, моля те.
6.
В либанския порт Ал-Аран хванах един кораб, казваше се „Санта Мария“. На него натовариха и по-голямата част от солта, която моите спътници бяха мъкнали на север от Хамада през последния месец. Освен това в трюма на кораба се намери място и за трите ми камили и признавам, че изпитах известно задоволство от страданията им, след като толкова дълго бях търпял свои собствени страдания върху камилска гърбица.
— Предупреждавам те, капитане, Бог е създал тези твари само за три неща: да изпускат газове от задния си край, да изпускат газове от предния си край и да плюят. Освен това плюят стомашна киселина, така че предупреди хората си и не пускай никого в трюма с открит огън, иначе можеш да се окажеш собственик на прелестна сбирка от плаващи трески. А и всички ще се удавим.
Капитан Малтурк изпръхтя през рошавите си мустаци, махна с ръка и се обърна към мачтите, за да закрещи на хората си разни морски безсмислици.