Изцапаните ми от пътя дрехи и сахарският ми тен ме караха да изглеждам по-скоро като арабин, отколкото като жител на Червения предел, само избелялата ми от слънцето златна коса издаваше лъжата. Със сигурност никой не би ме сбъркал с принц, което си има своите предимства в град, гъмжащ от крадци, грабители, пирати и сводници. Анонимен в пустинната си премяна, аз си позволих да се отпусна за момент. Мамка му, дори за няколко момента, после за два часа, а после и за още три, наслаждавайки се на блъскащото се човешкото гъмжило наоколо, докато слънцето пълзеше по небето.
Мислех за връщането си във Вермилиън, за съдбините си, за бъдещето си, но най-вече за Юсуф Малендра и неговите сметки. Всъщност не само за Юсуф и не само за Математа, където сто матмагьосници човъркат своята алгебра, а за всички онези, които виждат, предсказват или лъжат за бъдещето. Вьолвите на Севера, африканските магьосници, Мълчаливата сестра със сляпото ѝ око, Синята дама сред своите огледала, взираща се в отраженията на утрешния ден. Паяци, всички до един, които плетат мрежите си. В такъв случай какви бяха хората като мен и Йорг Анкрат? Мухи, здраво омотани и чакащи онези да изсмучат жизнените им сокове, за да задоволят жаждата си за знания?
Разбира се, Йорг беше пострадал по-зле от мен. Този малък принц с белезите му от тръни. Беше се измъкнал от онзи шипков храст, но дали знаеше, че сега е уловен в още по-голям, чиито шипове са достатъчно дълги да изкормят човек? Знаеше ли, че баба ми е прошепнала името му на Мълчаливата сестра? Че толкова много хора заговорничат да го въздигнат или да го погубят? Император или шут — като какъв щяха да го запомнят, не можех да кажа, но му предстоеше да стане едно от двете, без съмнение. А може би и двете. Помнех очите му в онази първа нощ в град Крат. Сякаш още тогава беше погледнал отвъд света и бе видял, че всичко това иде към него. И не му пукаше.
Гаврътнах чашата си и се опитах да си налея нова. От амфората се изцедиха само няколко капки.
— Вече съм вън от цялата тази работа. — Бях завил Анкратчето с одеяло и го бях оставил на онзи покрив в Хамада. Трябваше да му окажа любезността да го бутна от него. И все пак, бях се измъкнал, а както винаги, това беше най-важното. Едно пророчество трябва да става много рано сутрин, ако иска да оплете стария Джалан!
След като огледах внимателно вътрешността на амфората в търсене на скрито вино, вдигнах очи и видях един мъж да свива от главната улица в тясна пресечка.
— Ролас? — Нещо в квадратните очертания на раменете под широката четинеста глава ми напомни за човека на моя приятел Барас Джон, Ролас. Станах, олюлявайки се леко, и за да се закрепя, се подпрях на рамото на един мъж на съседната маса. — Прощавайте — изломотих през схванатите си устни. — Още свиквам със сушата. — И прекосих със залитане улицата. Онзи не просто ми бе напомнил за човека на Барас. Беше той! Достатъчно често бях следвал този тил до двореца след пиянска нощ във Вермилиън, за да го позная навсякъде. По-скоро навик, отколкото нещо друго, ме накара да тръгна след него и този път.
Вървях внимателно, тъй като не исках да стъпя в някоя гнусотия, а и се наложи да заобиколя един смрадлив просяк, който беше по-пиян и от мен. Излязох на друга улица, водеща от пристанището към височините, сигурен, че съм загубил плячката си, но се появих тъкмо навреме, за да го видя как влиза в един бардак. Винаги можеш да познаеш тези заведения: те имат по-представителен вид от долнопробните кръчми, изпъкват повече от комарджийските свърталища и ако бизнесът не върви, момичетата са се надвесили от прозорците на горния етаж. На всичкото отгоре този имаше табела под стрехите, на която с големи червени букви пишеше: „БЪРДАК“.
Приближих се и се оставих жената, примамваща клиенти пред входа, да ме омае.
— Хубавец като теб не бива да прекарва такъв хубав следобед сам. — Жената, поразителна тъмнокоса красавица над четирийсетте, ме хвана за ръката и ме насочи към вратата на бардака.
— И ти би искала да ми правиш компания, а? — подхвърлих учтиво.
Тя се усмихна. Беше достатъчно добра професионалистка да не се дръпне от пиянския ми дъх.
— Е, аз съм малко старичка за млад мъж като теб, но вътре има някои красиви момичета, които си умират да се запознаете. Саманта има най-…
— Познаваш ли човека, който влезе преди мен? — Опънах се на дърпането ѝ и останах току пред вратата и пазача, спотаен в сенките на портика.
Тя ме пусна и вдигна очи. Усмивката ѝ беше изчезнала.