— Ние сме много дискретно заведение. Не приказваме.
Вдигнах една либанска монета между палеца и показалеца си и оставих правоъгълното парче метал да улови следобедната светлина. Бях заел десет монети от Омар в нощта преди тръгването си и всяка от тях съдържаше малко повече злато от имперски дукат.
— Не съм го виждала досега. Щях да помня. Хубав мъж.
— Какво искаше?
Тя завъртя очи.
— Курва.
— Дойде право тук. Не се шляеше. Не се поколеба… дошъл е да види конкретно момиче ли?
— Хубава монета. Много ли тежи? — Тя протегна ръка с дланта нагоре.
— Да. — Притиснах я в дланта ѝ. Това изглеждаше голям харчлък за едно вероятно припознаване — а и не знаех защо просто не бях извикал на Ролас. Мина ми през ума да си тръгна, но Барас ми беше приятел, пък макар и коварен копелдак, който се беше оженил за момичето, по което копнеех в замръзналия Север… поне когато наоколо нямаше други момичета да ме топлят. А ако този човек наистина беше Ролас, то тук имаше нещо много сбъркано. Не се сещах за нито една свястна причина човекът, нает от Големия Джон да пази сина му, да влиза забързано в един бардак в Порт Френски. — Ще похарча остатъка вътре, така че колкото по-добра история ми дадеш, толкова по-малко работа ще има тази твоя Саманта.
Жената прехапа устна, претегляйки шансовете. От нея би излязъл ужасен покерджия. Хвърли поглед към вратаря, после към мен, и накрая го спря на либанската монета в ръката си.
— Каза, че искал да огледа момичетата. Интересуваше се дали използваме само свободни труженички, или купуваме и окована стока. Питаше за нови момичета. Бели момичета. Високи колкото мен, с тъмна коса. Казах му, че нямаме, но той пак искаше да огледа.
— Спомена ли име?
— На Островите е по-добре да не задаваш такива въпроси. Това е лесен начин да си спечелиш прерязано гърло.
Схванах ѝ мисълта. Макар и пиян, знаех, че това не са празни приказки. И все пак…
— Спомена ли име?
— Лиза.
— Де Вийр?
— Новите момичета получават само по едно име. Ако си вършат добре работата, могат да си заслужат друго след година-две. Но Де Вийр? Това няма да привлече клиентите. Може би Де Ликатес. Мен ме наричаха Четирите входа. Сера Четирите входа.
Лиза? Пленница на пиратите? Трябваше да обмисля това. Отстъпих встрани и едва не се блъснах в един мъж, натоварен с чували.
— Извинявай. — Някак си се бях принизил дотам да се извинявам на прости работяги. — Аз… — Обърнах се и тръгнах по улицата.
— Не искаш ли да използваш кредита си? — извика Сера след мен.
— Може би по-късно… — Не се обърнах, но главата ми се мотаеше, а не бях пил чак толкова много вино. Лиза де Вийр — робиня в Порт Френски? Как?
— Още се чудиш кой е четвъртият вход, нали? — извика тя след гърба ми.
Не ѝ отговорих, но честно казано, въпреки мислите за Лиза, бушуващи в главата ми… наистина се чудех.
Когато се качих по трапа на „Санта Мария“, слънцето вече залязваше. Кейовете бяха по-тихи, макар и далеч не тихи. Има едно затишие, което се възцарява, щом морето поаленее и сенките се удължат. Сенките на мачтите се протягат от закотвените кораби, все по-далеч и по-далеч, през пристанището, нагоре по стените на складовете, като се преплитат и сливат, докато накрая остане озарено само най-високото било, с последните лъчи на слънцето, пламтящи по именията, където пиратски лордове и дами си играят на благородници.
— Върна се да напоиш тия твои проклети добичета ли? — Бартоли се извиси зад рамото ми, докато стоях на перилата, зареял поглед към морето. Едно време човек поемаше риск, ако ме прекъсне по залез-слънце, но от Аслауг вече не идваше нито шепот.
— Те са камили, за бога. Камилите не пият. Това всички го знаят. — Вдигнах ръка пред лицето му, за да пресека всякакъв отговор. — Корсарите търгуват с плът — но не ходят да я грабят, нали? — Задаването на въпроси в Порт Френски можеше да донесе на Ролас прерязано гърло. Аз пък предпочитах да задавам въпросите си на „Санта Мария“. Доста по-безопасно.
— Да не искаш да купиш нещо? Та ти за едни камили не можеш да се грижиш!
— Откъде си взимат робите? — държах аз на въпроса си.
— Водят ги роботърговците, очевидно. — Бартоли почеса черната си брада и плю шумно през борда. — Корсарите ще препродадат пленниците от някой кораб, но не грабят от пристанищата, нито извършват набези във вътрешността. Дори пиратите имат нужда от приятели. Не сери там, където ядеш. Това е урок за всички… освен, явно, за шибаните ти камили.
— Добре… и къде човек може да си купи роб?
— На робски пазар. — Бартоли ме изгледа по същия начин, както от дни насам, с онзи поглед, който казваше „ти си идиот“.