— И къде…
— Избери си. Има цяла дузина. Първият е ей там, общият пазар зад склада на Измамниците, големият с дъсчения покрив, за тютюн и такива ми ти работи. Вторият е пазар за деца, току зад кръчмата „Кралско сърце“ в края на главната улица.
— Цяла дузина? — Изглеждаха ми прекалено много да ги проверявам всичките само въз основа на едно предчувствие и един човешки тил.
Бартоли сбърчи чело и се взря в пръстите си.
— Тринайсет всъщност.
Усетих как през мен пробягва тръпка — планетите се подреждаха.
— Тринайсет ли?
— Тринайсет.
„Първа спирка, втора сестра, тринайсети…“
— Къде е тринайсетият?
— Горе, зад къщите на лордовете, сред хълмовете. — Той махна с дебелата си ръка към града. — Всъщност те го наричат Тринайсети. Така разбрах, че са тринайсет. Но там не се върти голяма търговия. По-скоро е… как да го нарека? Школа. За обучение на елитни жени. Но те не са за такива като нас. Продават ги на богаташите от Марок и вътрешността.
Ето как на следващата сутрин едно предчувствие, един човешки тил, споменът за множеството прелести на Лиза де Вийр и двама вероломни матмагьосници ме накараха да бъхтам нагоре по улиците на Порт Френски, измъчван от махмурлук. Открих, че съм облян в пот въпреки облаците, растящи над хълмовете на Каг Ляр. Идеше буря. Не беше нужно да си моряк или фермер, за да го разбереш.
Юсуф ми беше натресъл това. Знаех си го. Като се почне от начертаването на маршрута ми до дома и се стигне до подхвърлянето на онези три числа, които сигурно е знаел, че ще поискам. Твърдо реших да си разчистя сметките с Омар и неговия наставник, като му дойде времето. А засега продължавах напред, мъжествено устоявайки на многобройните кръчми, наредени покрай улицата, тракането на рулетки от ниските мансарди и подвикванията на комерсиално настроени млади жени от сводестите прозорци.
Бях прекарал предната нощ на „Санта Мария“. Следобедното ми пиене ме беше застигнало и се бях наместил върху голяма купчина въжета до стълбите за бака с намерението да склопя очи само за миг. Следващото, което достигна до съзнанието ми, беше, че чайките серат върху мен, наоколо цари неприлично ярко утро, моряците крещят прекалено високо, а най-усърдните продавачи вече нареждат сергиите си по пристана.
След като се насилих да преглътна обилна закуска, реших да постъпя благородно и да видя дали не бих могъл да открия Лиза. Зачудих се дали да не потърся Ролас — ако онзи тип наистина беше Ролас, — но за Лиза поне знаех, че няма да се скита насам-натам. Освен това беше много вероятно Ролас вече да е задавал достатъчно въпроси, за да го намушкат и хвърлят във водите на пристанището. Или пък, доколкото го познавах, пръв да е намушкал нападателите си и после да му се е наложило да бяга.
Като се изкачиш сред хълмовете, водещи към вътрешността, Порт Френски преминава в имения на търговци и лозя, пръснати из местността. Тя е красива по един своеобразен начин, но бих предпочел да я гледам от седлото. Или въобще да не я гледам. Особено пък пеш и брулен от силен вятър, който не може да реши от коя посока да духа. Присвивах очи, за да ги опазя от песъчинките и праха, и следвах противоречивите напътствия на неколцина местни, избирайки средностатистическия маршрут. Скоро се загубих и открих, че вървя по сухи пътеки, виещи се между още по-сухи хълмове. Подминах един слабоумен селяндур, който ме засипа с още лъжи относно пътя до Тринайсетия; диалектът му беше толкова силен, че едвам се различаваше от грухтенето на прасетата му. Оттам нататък срещах само кози и едно изненадано магаре.
— Шибана работа.
Вече не виждах морето, нито града, само редици кафяви хълмове, осеяни с трънливи храсти и скали. С изключение на козите, тук-таме някой гущер, припичащ се на слънце, и един лешояд, кръжащ над главата ми, вероятно в очакване да умра, изглеждах съвсем сам.
После заваля.
Час по-късно, прогизнал и кален от няколко падания и вече отказал се от мисията си — сега целта ми беше да намеря отново Порт Френски, — издрапах на едно било и там, на върха на следващия хълм, беше Тринайсетия.
Мястото имаше вид на стара крепост — двор, ограден с висока стена, със стражеви кули на всеки ъгъл, издигащи се над море от сив гранит. От високата си позиция можех да различа множество сгради в двора: казарми, конюшни, офицерски квартири — единствената част от зданието, която изглеждаше смътно гостоприемна, — кладенец и три отделни двора за тренировки. Внушителните дървени порти, обковани с желязо, бяха затворени за външния свят. По кулите имаше стражи, а до тях — сигнални камбани, които чакаха да отприщят гласа си в случай на тревога. Още стражи крачеха по стените, някои се бяха облегнали на парапета, за да се насладят на една лула или да зяпат облаците. Мястото изглеждаше прекалено добре защитено, докато не осъзнаеш, че главната им грижа не е да попречат на робите да избягат, а да попречат да бъдат откраднати. В края на краищата те бяха ценна стока, а този остров се управляваше от престъпници.