Виждах как водят малки групички жени в дрехи от зебло от една сграда към друга. От това разстояние не можех да различа вратите на робските помещения, но те без съмнение щяха да са здрави и добре заключени.
— Хммм. — Отметнах мократа коса от очите си и огледах замислено мястото. Дъждът беше отслабнал и небето на изток просветляваше.
Никога не съм се имал за герой, но знаех, че една жена, за която за кратко бях възнамерявал да се оженя, може да е затворена там, обречена на доживотно робство, най-вероятно като наложница в някой харем далеч на юг. Извадих ключа на Локи изпод окаляните си дрехи. Той заблестя в сивата светлина. Почти можех да го усетя как ми се смее, докато го държах в ръката си.
Погледът ми се премести от всепоглъщащата чернота на ключа към тъмния масив на крепостта, която наричаха Тринайсетия и която ми се въсеше от отсрещното било. Веднъж вече бях щурмувал една твърдина, за да спася приятел. Ключът се загърчи в хватката ми, сякаш вече си представяше ключалките, които ще отстъпят пред него.
Не исках да го правя. Исках да се върна на „Санта Мария“ и да не сляза от нея, докато не стигна до вкъщи. Но аз бях принц на Червения предел, а това беше Лиза. Лиза де Вийр, моята Лиза, дявол да го вземе. Знаех какво трябва да направя.
— Копеле недно!
— Какво? — Отстъпих рязко извън обсега на юмруците ѝ.
— Камили? — изкрещя Лиза и се затътри към мен, възпрепятствана от въжето, което още спъваше краката ѝ. — Купил си ме за три камили? Три?
— Е… — Не си бях представял точно тази реакция, когато ѝ свалих робската качулка. Намирахме се само на стотина крачки от портите на Тринайсетия. Стражите по кулите ни гледаха и вероятно се смееха от сърце за моя сметка. — Камилите бяха хубави, Лиза!
— Три! — Тя замахна пак към мен и аз отскочих. Загубила равновесие, тя се пльосна с ругатни в калта.
Никакво „вероятно“. Можех да чуя как стражите се смеят.
— Лиза! Ангелче! Аз те спасих! — Реших, че е по-дипломатично да не споменавам, че всъщност са били само две камили. Третата я бях изтъргувал срещу пет сребърни крони и доста стилен кожен жакет с изящно гравирани железни пластини, пришити към гърдите и страните му. След сключването на сделката посредникът беше признал, че обучението на Лиза в задълженията на момиче от харем е било истинска мъка и вероятно е щяло да се наложи да я бичуват отвъд точката на физическа приемливост за ролята. — Спасих те!
— Съпругът ми трябваше да направи това! — От писъка ѝ ушите ми зазвъняха.
— Сигурен съм, че Барас е… — Преглътнах изречението и реших да не търся оправдания за подлото копеле. — Е, той не те спаси, нали? Така че имаш късмет, че те намерих. — Извадих ножа си. — А сега, ако спреш да се опитваш да ме удариш, ще ти освободя краката.
Лиза свали ръце и ме остави да клекна и да срежа въжето.
В мига, щом и последните нишки се разделиха, тя се втурна право назад към портата и закрещя яростни заплахи и страховити обещания, вдигнала и двете си ръце в неприлични жестове. За щастие кръвообращението в краката ѝ още не се беше възстановило съвсем и аз я хванах, преди да е изминала и една трета от разстоянието; сграбчих я изотзад и я завъртях.
— За бога! Ще те вземат обратно и ще скъсат договора за продажба. Тези хора не са никак добрички. Заради тази твоя голяма уста ще ти отрежат носа и ще трябва да правиш номера в някоя лудница само за да ядеш! — Тревожех се колкото за нея, толкова и за себе си. Намирахме се много далеч от града, а това бяха Корсарските острови: тук можеха да направят с теб кажи-речи всичко и да им се размине.
Започнах да я тегля. Всъщност беше малко по-лесно от тегленето на камилите от пристанището дотук. Успях да я завлека до мястото, от което започнахме, преди тя да измъкне ръката си и да ме зашлеви.
— Ох! Божке! — Хванах се за лицето. — За какво беше пък това?
— Казаха ми, че си умрял! — Звучеше ядосано, като че ли вината е моя.
— Казаха ми, че си се омъжила! — Сега беше мой ред да се ядосам, и то не само за шамара, макар че не бях сигурен защо. Заради неблагодарността вероятно. Онези камили ми харесваха. Хванах я за ръка и я повлякох по пътя. — Трябва да се махаме оттук. Ако видят, че те познавам, или ще искат повече пари, или просто ще ме убият, за да си нямат неприятности в бъдеще. — Вървях, а Лиза залиташе и се дърпаше зад мен. — Колко ли време ще мине, преди някой от мъжете по стените да докладва за всичко това на някой важен долу? Трябваше да ти оставя качулката, докато се загубим от поглед…