Млъкнах, когато Лиза захлипа — поемаше дълбоко въздух и го изпускаше треперливо, докато вървеше. При други обстоятелства може би щях да кажа или поне да си помисля нещо покровителствено за „слабия пол“, но честно казано, знаех точно как се чувства — аз също бях преживял твърде много измъквания, при които бих плакал от облекчение, ако не трябваше да се правя на храбрец пред компанията, в която се намирах.
Постоянно се озъртах назад към Лиза, докато я водех надолу. Дрехата ѝ от зебло се беше окаляла почти колкото моите, когато я съборих на земята, косата ѝ стърчеше под странни ъгли или висеше на мръсни масури, а очите ѝ бяха зачервени от прекалено много сълзи.
В Тринайсетия бях казал, че търся най-евтината хубавица, с която разполагат, и Лиза беше в редицата от осем жени, които изкараха от колибата за наказания. Никоя от тях не беше приведена в представителен вид, а в някои трябваше да се взираш доста усърдно, за да видиш някаква красота под мръсотията и синините. От Лиза обаче ми секна дъхът. Нещо в очите ѝ, във формата на устните ѝ, или пък… Де да знам. Може би просто защото тези устни, тези очи, извивката на шията ѝ означаваха нещо за мен, всяка нейна частица беше толкова изпълнена със спомени, че ми беше трудно да гледам фигурата пред себе си, без нашата история да се намеси. Това чувство никак не ми хареса — беше крайно неловко. Отдадох го на шока от пътуването си през Ада и дългото пребиваване в езически страни. Но то ми даде още една причина да се радвам, че съм си сложил булото на пустинник. Разбира се, бях го сложил, за да не ме познае и да издаде, че съм дошъл за нея. В най-добрия случай това би увеличило цената ѝ десетократно. В най-лошия щеше да доведе до смъртта ми.
— Какво? — попита тя, смутена за първи път. — Да нямам нещо на лицето? — Несъзнателно посегна да пипне бузата си и размаза още повече кал по нея.
— Нищо. — Извърнах поглед и успях да се спъна в един камък, докато го правех. Тя изглеждаше прекрасна. Твърде прекрасна за Барас Джон.
Стигнахме до покрайнините на Порт Френски преди Лиза да се съвземе достатъчно, за да попита:
— Докарал си кораб, нали?
— Е, определено един кораб докара мен.
Лиза потрепери.
— Не искам никога повече да плавам по море. Гадеше ми се по целия път до Виен!
— Аха. Е, намираме се на остров, така че… — Изравних се с нея, присламчих се по-близо и я прегърнах през раменете. — Не се тревожи. Познавам много хора, на които лодките не им понасят. Аз съм отличен моряк и въпреки това първата ми буря малко ме пораздруса, но моментално овладях цялата работа с въжетата и всичко останало. Научих онези викинги на едно-две нещица…
— Викинги ли? — Тя вдигна очи към мен и се намръщи.
— Дълга история.
— И защо си облечен като овчар от туземците? Това някаква маскировка ли е?
— Нещо тако…
— И защо — тя се отърси от ръката ми — си толкова кален? — Посочи с пръст една особено мръсна част от бедуинската ми роба. Не исках да ѝ казвам, че това не е кал. Камилите са отвратителни създания и една седмица по море с нищо не подобрява нрава им, а никога не съм виждал някой по-добър в изстрелването на лайна.
Вместо да обяснявам одеждите си, я разсеях с въпрос.
— Защо си ходила във Виен? — Не се сещах каква работа би могла да има в имперската столица, или поне бившата имперска столица.
— Барас ме водеше да се запозная със семейството му и да се установим в едно от западните им владения.
— Барас да не е…
— Жив и здрав си е. — Гняв набръчка челото ѝ. — Задържа се във Вермилиън по работа на баща си — Големия Джон тръгна преди нас към Виен, — затова не беше на кораба с мен, както го планирахме, просто ме прати с камериерките ми напред, заедно с някои вещи от стаите на двореца… Или поне мисля, че е жив и здрав. — Лиза ме докосна по ръката. — Той сигурно ме търси, Джал. Може да е пострадал — нали каза, че пиратите…
— Сигурен съм, че е в добро здраве. — Може да прозвуча малко сопнато. Моментната ми загриженост за Барас бе изчезнала в мига, щом чух, че не е плавал с нея. Зачудих се колко ли хора е пратил да търсят жена му. На Ролас можеше да се разчита, че ще стигне най-близо до целта, той беше човек с много таланти. — Хайде. — Ускорих крачка. — Трябва да се качваме на кораба.