Накрая ужасът на Лиза от още едно пътуване с кораб, пък макар и по река, ни накара да потеглим за Вермилиън с бърза карета, тоест да се друсаме по многобройните пътища, които следват пътя на Селийн на изток към столицата. Прекарахме няколко дни, седнали един до друг срещу един стар свещеник и един тъмнокос търговец от някакъв далечен арабски порт. Нощем се блъскахме сънливо един в друг, докато каретата продължаваше напред, сменяйки конете на различни станции по пътя. С удоволствие открих, че заспала с глава на рамото ми, Лиза ухае също толкова хубаво, колкото я помнех. Почти достатъчно хубаво, че да заличи спомена как смърдеше, когато слизаше със залитане от „Санта Мария“ в Марсил. По време на една от тези дълги нощи, когато главата на Лиза се свлече от рамото в скута ми, ми хрумна, че макар и трите сестри Де Вийр да се бяха омъжили неприлично бързо след предполагаемата ми смърт — Миша за брат ми Дарин, Шарал за смъртоносния граф Исен, а Лиза за моя неверен приятел Барас Джон (комуто аз никога не бих изменил), — всъщност скърбях само за загубата на Лиза.
Всичко щеше да се нареди добре. У дома. В мир. В безопасност. Ключът щеше да е на сигурно място в двореца. Мъртвия крал може да представляваше заплаха за малки групи пътници дълбоко в пустинята или в дивите планини, но трудно би могъл да поведе армия през Червения предел и да обсади столицата на Червената кралица. А що се отнася до по-подмолни опити — магиите на Мълчаливата сестра със сигурност не биха позволили на некромантията да действа там, където живеят тя и близките ѝ.
Миля след миля отлитаха под колелата и докато земите на баба ми се нижеха покрай нас, хипнотични в своята зеленина и познати шарки, в главата ми се въртяха разни мисли. Неща, които бях видял, хора, разговори, всичко се разплиташе в гладкия ми ум. Сегиз-тогиз вдигах щората и промушвах глава през прозореца да се насладя на ветреца. Единствено в тези моменти изпитвах някакъв намек за безпокойство. Простиращият се пред нас път, успоредните редици храсти от двете му страни, устремени в далечината, които се сближаваха все повече и повече, но така и не се срещаха, изгубени в бъдещето. Само когато погледнех така напред, страховете ми ме подгонваха, тичайки след каретата. Там, в сърцето на моя град, ме чакаше Мейрес Алус.
Бях доверил проблема си на Йорг Анкрат в онази пиянска нощ на един хамадски покрив. Той ми беше дал някакъв съвет, този белязан от тръни убиец, и там, в горещия мрак на пустинята, съветът му ми се бе сторил добър, истинско решение. В края на краищата нима той не беше крал на Ренар? Но пък, от друга страна, си беше още момче… Освен това, каквото и да ми бе казал, то бе отмито от цяла река уиски и помнех единствено погледа му, докато ми го казваше, и колко безрезервно бях повярвал в неговата правота.
Каретата се поклащаше и друсаше, милите отлитаха под колелата и домът се приближаваше от час на час. Подминахме три дълги колони войници, маршируващи към столицата. На няколко пъти пътят ставаше толкова претъпкан, че трябваше да се промъкваме покрай спрели обозни кервани, спорещи кочияши и войници, крещящи заповеди по линията. И някак си сред цялата тази гюрултия, жега и напрегнато очакване… аз заспах.
Сънувах Джон Резача, гигантски и сатаничен, като че ли в реалността не беше достатъчно лош. Видях как посяга към мен с останалата му ръка, бледа и окичена със зловещите трофеи на занаята му — устни, които беше отрязал за Мейрес Алус и носеше като гривни. Опитах се да побягна, но открих, че съм вързан отново за масата в маковите лаборатории на Алус. Онези големи бели пръсти ме търсеха, приближаваха се все повече и повече… и през цялото време аз пищях, и докато пищях, стените и подът изчезнаха, превърнаха се в прах и бяха отвени от сух вятър, разкривайки небе, озарено в мъртвешка светлина, с цвета на страданието. Ръката на Резача се отдръпна и в този миг, знаейки, че се намирам отново в Ада, аз му закрещях да ме хване и да ме издърпа обратно, без да ме е грижа каква участ ме чака — защото може би най-доброто определение за Ада е, че няма нито едно време и място, в което човек не би избягал само и само да се махне оттам.
— Нещо не е наред.
Вдигам очи и виждам, че пред мен Снори е спрял и оглежда хребетите наоколо.
— Нищо не е наред. Ние сме в Ада! — Думите не могат да го изразят, но дори ако единственото, което правиш, е да вървиш по прашна клисура, следвайки потока от души, Адът е по-лош от всичко, което някога си познавал. Боли те толкова, че ти се плаче, прежаднял си, мъчи те глад, нещастието тегне като вериги около врата ти и самото стоене там е като да гледаш как всичко, което някога си обичал, умира в мъки пред теб.